Изгубих сърцето си

                                                                                                                            (посветено на Ники)

                                                    Изгубих сърцето си

               Случи се!... Това, от което се боях, се случи... И той ми разби сърцето. Още в мига, в който се забърках с него предусещах, че ще ме нарани. Сгреших с него, но предпочетох да вярвам... Да, избрах да му вярвам...

               Исках само малко щастие, частица радост и за мен. Но не! 

              Мислех, че с него ще е различно. Мислех, вярвах, че с него ще съм щастлива и че няма да ме нарани... Но той така се подигра с мен, че ми отне и надеждата, и вярата. Отне ми и чувствата... унищожи същността ми. Сякаш напук на всичко, което бяхме говорили, реши да ме измами... А каза, че няма да го стори... просто красиви лъжи...

             Знаех какъв е, чувала бях за славата му. Всички ми казваха, че не е за мен. Знаех, че не са малко жените, с които е бил, но го исках. Исках да съм с него! Беше ме страх, но поех риска... и си го получих - нарани ме жестоко и подло. Опитах се да не се влюбвам в него, но не успях. Как да заповядам на сърцето си? Чувствата ги имаше и то бяха силни... но само от моя страна. За него бях "поредната", някоя, с която можеше да си поиграе и да захвърли. Той не взимаше думите ми насериозно и продължи да ме наранява...

             Истината е, че нямах сили да скъсам с него... опитах, но не можах. Всеки път, когато го решавах, той успяваше да ме разколебае. Беше толкова мил и нежен... толкова хубаво беше, когато бяхме заедно. Още усещам целувките и ласките му. Още помня моментите с него, нежността му. Чувствам го до себе си... Но всичко беше прекрасно само, когато бяхме заедно, а през останалото време беше ад, измъчвах се, съсипвах се... Един миг на щастие, а после хиляди на нещастие... Дори в този един миг бях ли наистина щастлива?...

              Продължавах да се раздирам от болка, а на него не му пукаше.

             Но всичко между нас приключи... един ден, приятелки на някакво момиче, ходило с него, говориха с мен... Аз стоях и слушах, не можех да кажа и дума... цялата треперех, беше ми зле... Бог знае как изкарах онзи ден, беше кошмарен, адски болеше, а аз не можех да спра сълзите. Той разби сърцето ми по ужасен начин... Най-лошото е, че се показа и като пълен страхливец... беше го страх да ми каже в очите как стоят нещата, ами друг му свърши черната работа.

             Как исках да му вярвам, как исках щастие. Дадох му толкова много от себе си, а в замяна получих сърцето си на парчета... Унищожи ме, съсипа ме... А бях готова на всичко. Потъпках и себе си дори.

             И въпреки това, все още се държа, независимо, че не знам как и до кога... нямам друг изход. Толкова много ми повлия той и ме промени драстично, но към лошо. Отне ми и малкото надежда за щастие, отне ми радостта...

             Обичах го, а може би и все още е така. Искам го отново до себе си, но знам, че това е невъзможно! Та бих ли му позволила отново да ме използва? Не мога... Каквито и да са чувствата и колкото и силни да са те в живота, понякога се налага да ги пренебрегнеш, да ги погребеш!

             Това се опитвам да направя. Искам да забравя, но как? Той е навсякъде! Може да не се срещаме, но аз го виждам във всичко. Всяко нещо ми напомня за него. Та аз още го усещам, усещам целувките му... и ги искам отново... искам ги... Но не, реалността е друга - жестока! Той ужасно ми липсва, но и в мен ужасно боли!

             Как ми се иска поне да го намразя. Така може би ще е по лесно. Но как? Аз го обичам! Обичам го и дори изпитвам ревност, като знам, че е с други. Защо? Толкова пъти съм се питала "защо". Не можеше ли обстоятелствата да се стекат по различен начин? Не можеше ли той да ме обича?

             Не можеше ли?... - Не!... (тъжната истина)

            А аз още нося болката в себе си. Тя е там... дълбоко вътре в мен, в сърцето и в душата... във всяка частица от мен и не мога да я изтрия или залича. Вече не чувствам нищо друго, освен болка и тъга, разяждаща ме отвътре.  В мен е пусто... Още не съм се измъкнала от ада, в който той ме прати... А слънчевият лъч в живота ми изчезна, изчезна и вярата, и надеждата... Изгубих и сърцето си...