Какво виждам в очите си?

 „Защо съм създадена такава?” Виновна ли съм аз или са хората, заобикалящи ме?

Чувствам се като бяло петънце, замазанo върху голямо черно платно. Стои самичко сред толкова тъмнина. А тя - душата ми, нежна струна, опипващи я хиляди ръце, желаещи да чуят и усетят звънливия й трепет, и дърпат силно, късат...  боли.

Този свят не ми носи нищо освен тъга. Не приличам на никой и на нищо. Аз съм единствена, скрита от всички. Нежна, носеща се от полъха на есенния вятър. Долавям нежност в допира му с моите коси. Слънцето, милувка ми дава - дълго търсена някога преди. Търсех спокойствието за душата си, ала само лъжех се, че го намирам. Заключих себе си в огледална стая. Накъдето и да се обърна виждам само своя лик. Срината и толкова самотна, изграждаща се отново и бореща се винаги, за да успея да се отърся от мисълта, че живея в свят пълен с хора различни от мен. Или различната съм аз?

Болката и сълзите станаха мои неразделни приятели. Някак си лекуват душата ми, но я и тъпчат с отрова. Защо ли? Защото всеки път когато видя светлината, тичам, за да я уловя, докато не се препъна и строполясам на земята. Вдигам очи и нея я няма, изправям се – колената ожулени. И така продължавам напред като малко бездомно момиченце, плачейки за ожулените си колене. Или за изгубената си надежда?

Въпросите ми са хиляди, но отговори никъде няма. Лъжех се, че ще съм силната, а с всеки ден ставам все по-крехка и сломена. Светът е способен да разбие твоите мечти. Това ли е наказанието за всеки в живота суров?

Това ли заслужих и аз за душата си бяла, пълна с искрена обич и доброта. Защо никой не я разбра? Защо никой не иска да повярва, че има две очи, които търсят единствено утеха и закрила. Но как...? Нима това възможно е? Нали живеем в свят с илюзия, лъжи, суета, подлост и недоверчивост? Всеки забравил е що е красота. И кой днес вярва на ближния си? Кой не говори зад гърба на другия? Кой не иска да хвърли кал по добротата, за да изпъкне злобата?

Ето ги! Тук са! Тези две очи. Очи, които биха разтресли цялата земя, биха разлютили дървета и океани, за да видят други две очи насреща им! Очи любими, в тях да намират подслон и скривалище от отровата която плюят хората, от тяхната надменност и грубост.

Бих убила, за да знам, че в тези очи има сигурност. Сигурност, която да ме води напред и да ме крепи здраво. Да не ме оставя. Да обича и разбира „бялата” душа. Без да я упреква и съди, без да се съмнява в белотата ù. Тя е бяла и красива, с белези от хорските злини и няма да бъдат никога изтрити, ако не видят някъде, някога сигурност в отсрещните очи.