Какво виждам в очите си?
„Защо съм създадена такава?” Виновна ли съм аз или са хората, заобикалящи ме?
Чувствам се като бяло петънце, замазанo върху голямо черно платно. Стои самичко сред толкова тъмнина. А тя - душата ми, нежна струна, опипващи я хиляди ръце, желаещи да чуят и усетят звънливия й трепет, и дърпат силно, късат... боли.
Този свят не ми носи нищо освен тъга. Не приличам на никой и на нищо. Аз съм единствена, скрита от всички. Нежна, носеща се от полъха на есенния вятър. Долавям нежност в допира му с моите коси. Слънцето, милувка ми дава - дълго търсена някога преди. Търсех спокойствието за душата си, ала само лъжех се, че го намирам. Заключих себе си в огледална стая. Накъдето и да се обърна виждам само своя лик. Срината и толкова самотна, изграждаща се отново и бореща се винаги, за да успея да се отърся от мисълта, че живея в свят пълен с хора различни от мен. Или различната съм аз?
Болката и сълзите станаха мои неразделни приятели. Някак си лекуват душата ми, но я и тъп ...