Когато неотдавна се разхождах в парка, ми се случи нещо, което ме накара да се замисля над някои неща от живота.
Беше слънчево утро, когато аз тръгвах на разходка. Вървях замислена и унила, без да усещам как хората минаваха покрай мен, как птиците летят и се гонят една друга и така неусетно в бавен и в същото време динамичен ритъм животът отминаваше и се променяше. Стигнах до една малка пейчица, седнах и се вгледах в далечината. Мислех си там дали е по - различно. Чудех се дали и там някъде хората са така затрупани от амбиции и не им остава време да отидат, макар и за малко, да се полюбуват на нещо красиво... не че е лошо да си имаш своите желания, но в днешно време хората прекалено много се затварят в своята си стаичка от мечти и не постигат нищо. Въпросите ми бяха много, но не намирах отговор.
Слънцето галеше с топлите си лъчи клоните на дърветата, които изглеждаха така уморени, но щастливи от песните на кацащите птици.Станах и продължих да се разхождам, не само по стария и прашен ас ...