"Красивите неща са невидими за очите."
5.4K
0
0
2 min reading
Когато неотдавна се разхождах в парка, ми се случи нещо, което ме накара да се замисля над някои неща от живота.
Беше слънчево утро, когато аз тръгвах на разходка. Вървях замислена и унила, без да усещам как хората минаваха покрай мен, как птиците летят и се гонят една друга и така неусетно в бавен и в същото време динамичен ритъм животът отминаваше и се променяше. Стигнах до една малка пейчица, седнах и се вгледах в далечината. Мислех си там дали е по - различно. Чудех се дали и там някъде хората са така затрупани от амбиции и не им остава време да отидат, макар и за малко, да се полюбуват на нещо красиво... не че е лошо да си имаш своите желания, но в днешно време хората прекалено много се затварят в своята си стаичка от мечти и не постигат нищо. Въпросите ми бяха много, но не намирах отговор.
Слънцето галеше с топлите си лъчи клоните на дърветата, които изглеждаха така уморени, но щастливи от песните на кацащите птици.Станах и продължих да се разхождам, не само по стария и прашен асфалт, но и мислено... Изведнъж нещо разсея погледа ми, който блуждаеше някъде в посоката на моите мисли.Нещо малко и отличаващо се от заобикалящата го среда, не го виждах добре на разстоянието, на което бях от него. Приближих се и видях едно красиво синьо цвете. Познах веднага, че това бе синчец - едно обикновено цвете. Помислих си "Как едно обикновено цвете ще ми направи такова огромно впечатление ?". Седнах на пейката до цветето, което все повече ме впечатляваше със своята красота. Забелязах, че един човек, който седеше на пет-шест метра от мен, ме наблюдаваше някак странно. Следеше всяко мое движение. Честно казано, отначало се стреснах, после си помислих, че е един обикновен любопитен човек и продължих да си седя спокойно.
Когато се обърнах, бях изумена. Цветето, което беше центъра на моето наблюдение, го нямаше... сякаш потъна в земята. Помислих си, че е било плод на моето въображение, но когато се огледах видях едно малко, може би 3-4 годишно детенце да тича към една жена, която предполагах беше неговата майка. Другото нещо, което забелязах е, че държи синьото цвете. Жалко - не, че мислех аз да го откъсна, не, аз никога не бих докоснала нещо толкова красиво, защото ме беше страх, че ще изгуби неземността си. В крайна сметка аз нищо не можех да направя, признавам, беше ме яд, че отнеха такава перла от океана от природа, но както вече казах, нищо не можех да направя.
Когато станах, за да си тръгвам вече, някой ме сграбчи за рамото. Обърнах се. Беше любопитният и странен човек, на който така и не разбрах името. Той ми се усмихна и ми каза: "Красивите неща са невидими за очите." Тръгна си много мистериозно. Не можах да разбера защо ми каза това. Но когато се замислих осъзнах, че едно обикновено цвете не можеше да се сравни с жеста, любовта и картината, която създаде малкото и все още неразбиращо човече. Спомних си как то прегърна майка си и й даде синчеца, откъснат с искрената и детска любов. Спомних си, че очите на майката се навлажниха, тогава не осъзнавах защо.
Сега знам. Било е, защото тя гледа не през очите си, а през сърцето си, през него тя е видяла красивия жест, който детето й е направило.
Тогава разбрах едно: "Красивите неща са невидими за очите."
Беше слънчево утро, когато аз тръгвах на разходка. Вървях замислена и унила, без да усещам как хората минаваха покрай мен, как птиците летят и се гонят една друга и така неусетно в бавен и в същото време динамичен ритъм животът отминаваше и се променяше. Стигнах до една малка пейчица, седнах и се вгледах в далечината. Мислех си там дали е по - различно. Чудех се дали и там някъде хората са така затрупани от амбиции и не им остава време да отидат, макар и за малко, да се полюбуват на нещо красиво... не че е лошо да си имаш своите желания, но в днешно време хората прекалено много се затварят в своята си стаичка от мечти и не постигат нищо. Въпросите ми бяха много, но не намирах отговор.
Слънцето галеше с топлите си лъчи клоните на дърветата, които изглеждаха така уморени, но щастливи от песните на кацащите птици.Станах и продължих да се разхождам, не само по стария и прашен асфалт, но и мислено... Изведнъж нещо разсея погледа ми, който блуждаеше някъде в посоката на моите мисли.Нещо малко и отличаващо се от заобикалящата го среда, не го виждах добре на разстоянието, на което бях от него. Приближих се и видях едно красиво синьо цвете. Познах веднага, че това бе синчец - едно обикновено цвете. Помислих си "Как едно обикновено цвете ще ми направи такова огромно впечатление ?". Седнах на пейката до цветето, което все повече ме впечатляваше със своята красота. Забелязах, че един човек, който седеше на пет-шест метра от мен, ме наблюдаваше някак странно. Следеше всяко мое движение. Честно казано, отначало се стреснах, после си помислих, че е един обикновен любопитен човек и продължих да си седя спокойно.
Когато се обърнах, бях изумена. Цветето, което беше центъра на моето наблюдение, го нямаше... сякаш потъна в земята. Помислих си, че е било плод на моето въображение, но когато се огледах видях едно малко, може би 3-4 годишно детенце да тича към една жена, която предполагах беше неговата майка. Другото нещо, което забелязах е, че държи синьото цвете. Жалко - не, че мислех аз да го откъсна, не, аз никога не бих докоснала нещо толкова красиво, защото ме беше страх, че ще изгуби неземността си. В крайна сметка аз нищо не можех да направя, признавам, беше ме яд, че отнеха такава перла от океана от природа, но както вече казах, нищо не можех да направя.
Когато станах, за да си тръгвам вече, някой ме сграбчи за рамото. Обърнах се. Беше любопитният и странен човек, на който така и не разбрах името. Той ми се усмихна и ми каза: "Красивите неща са невидими за очите." Тръгна си много мистериозно. Не можах да разбера защо ми каза това. Но когато се замислих осъзнах, че едно обикновено цвете не можеше да се сравни с жеста, любовта и картината, която създаде малкото и все още неразбиращо човече. Спомних си как то прегърна майка си и й даде синчеца, откъснат с искрената и детска любов. Спомних си, че очите на майката се навлажниха, тогава не осъзнавах защо.
Сега знам. Било е, защото тя гледа не през очите си, а през сърцето си, през него тя е видяла красивия жест, който детето й е направило.
Тогава разбрах едно: "Красивите неща са невидими за очите."
© Биляна All rights reserved.
