Късно е да обичам...
- И сега се връщаш, казваш ми, че искаш да си с мен и... очакваш отново всичко да е по старому, просто ей така, все едно нищо не е станало? Как дори посмя да го кажеш! – сините й очи се впиха като ледени стрели в него, с желанието да изпият и последната му сила, да го измъчат така, както той нея измъчваше през цялото това време, когато бяха заедно. Тонът й беше непреклонен. Беше го решила отдавна. Никога повече нямаше да му даде втори шанс. Тя не беше играчка, с която едно момченце да си поиграе, тъй като му е скучно и после да я зареже в коша с другите играчки. Знаеше, че всяко едно момиче го казваше това, отчаяна от раздялата, а после се връщаше в обятията на нейният „принц”, но не и тя! Тя щеше да остане здраво стъпила зад решението си и нямаше да му позволи да постъпва с нея както му скимне. Тя беше силно момиче и за нея втори шансове не съществуваха.
Той наведе гласа и замълча за момент. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да реагира. Беше сигурен, че тя го обича и че ще поиска да бъдат заедно, въпреки множеството рани, които й беше нанесъл за толкова малко време, само един месец. Тя самата му бе казвала безброй пъти, че изпитва нещо към него и макар че я беше страх да признае чувствата си, така както и него самият, по хиляди начини чу бе доказвала любовта си.
Тя беше като майска роза, цъфтяща и даряваща красотата си на всеки, който я погледнеше, ала опиташе ли се някой да я докосне, неминуемо имаше риск да се промуши на бодлите й. Беше свикнала така да живее. И не искаше промяна. С какво беше той различен, че го допусна до себе си и му подари сърцето си в златна подложка.
- Знам, че не е лесно. Нараних те...
- ... безброй пъти!
- Така е. Знам го, осъзнавам го идеално. Карах те да плачеш...
- ... всъщност някога карал ли си ме да се усмихвам? – веднага прекъсна словоизлиянието му с нейния ироничен тон, зад който криеше огромната си болка, от която се чувстваше толкова прегазена. Като роза под колелата на влака.
- Кажи ми само нещо, обичаш ли ме?
От този въпрос най-много се боеше. Знаеше, че няма да успее да преглътне истината и че щеше все по някакъв начин да се издаде и да му покаже, че не само го обичаше - беше готова да умре за него, колкото и жестоко да го отричаше. Тя се бунтуваше като дива котка в клетка, искаше да излезе от плена му, искаше отново да бъде онова силно момиче, което някога беше.
Късно, наистина вече бе късно, за да успее да го направи...
- Не мислиш ли, че закъсня с този въпрос? – повдигна вежди тя, присвивайки очи така, сякаш му казваше „какво нищожество си!” Ах, а как й се искаше да го прегърне, да усети отново вкуса на устните му, да почувства силните му ръце на талията си и да потъне в тъмните му очи.
- Никога не е късно да признаеш чувствата си. – той изви лекичко устните си в прекрасна усмивка. Закачлива, по детски чиста и нежна, любопитна дори – такава, каквато цял живот познаваше.
Тя се обърна настрани и затвори очи. Искаше й се да потъне в дън земя. Толкова време бе чакала да дойде този миг. Тя беше убедена, че той ще дойде и ще иска втори шанс, дори след месеци, година, години... и се беше зарекла, че когато този миг дойде, ще го смачка така, както той я смачка, когато изчезна, без дори да казва и дума. Сега, настъпвайки въпросният миг, тя беше безсилна. Не можеше да му каже, че е жалък, да се изсмее и да му обърне гръб. Хиляди пъте беше виждала тези сцени в съзнанието си, а тъжната истина бе, че сега, когато представлението започна, не можеше да изиграе ролята си.
Тогава той направи нещо съвсем неочаквано. Протегна ръцете си към нея и само с едно движение я придърпа към себе си, а после се загледа в очите й. Тя се беше отпуснала в ръцете му, а очите й гледаха право нагоре, към неговите. Тялото й беше притиснато към неговото, но главата си накланяше колкото се можеше по-надалеч, осъзнала какво може да се случи, ала страхувайки се като дявол от тамян от това.
Той я гледаше секунда, две, три дори напористо, усещайки дъха й в лицето си. Усещаше ускорения пулс на сърцето й, както й запотените й длани от силата, с която той я държеше.
В следващия момент тя очакваше да я целуне, ала той не го направи, а просто каза, без да помръдва:
- Кажи ми, обичаш ли ме? Така, както преди, така, както аз те обичам сега, така, както двамата се обичаме, ала ти от инат не го признаваш! Признай го, признай ми го, дай си шанс да бъдеш щастлива и да се радваш на деня, вместо да бягаш от него.
Тя го гледаше, но вече не трепереше. Вместо предишното й дърпане, сега тя самата се доближи до него и, без да отговаря нищо, го целуна. Устните й се притискаха дори болезнено в неговите, сякаш бяха два звяра, които искаха да покажат чувствата си, а в същото време се бояха от това. В следващия момент той усети нещо лепкаво в устата си. Отдръпна се от нея и прокара пръста си през устните, а след това го погледна. Имаше кръв, тя го беше захапала, а сега го гледаше предоволно, сякаш го бе накарала да изпита кой знае каква болка.
В следващия момент той се засмя, бурно, а тя го изгледа невярващо.
- Дори целувайки ме, се опитваш да избягаш от истината, мила. Защо го направи, защо първо ме целуна, а после ме захапа, все едно можеш да ми причиниш огромна болка. Нали знаеш, че аз не се сломявам под тежестта на никаква болка, камо ли от едно невинно захапване. Ето, дори кръвта спря. – той посочи устната си, гледайки я самодоволно.
- Имам само един въпрос – защо го правиш? Защо се върна, защо продължаваш да ме лъжеш, защо настояваш за нов шанс, а знаеш, че отново ще се провалиш?
- Любов... и аз не се страхувам да ти кажа, че те обичам. Не се страхувам да ти призная, че от мига, в който си тръгнах, не съм спирал да мисля за теб; ти се превърна в единствения смисъл да продължавам да се боря, да живея и да търпя нечестността на съдбата, защото бях сигурен, че все някога отново ще те държа в обятията си, отново ще целувам устните ти и ще потъвам в очите ти и това ми даде сила.
- Късно е... – пророни едва чуто тя. Искаше й се да заплаче, макар че очите й бяха като две ледени кубчета, вътрешно вече виеше от болка. Нямаше сила да говори, да мисли дори, а сега той с тези си думи тотално я объркваше и обезсилваше.
Тя го погледна за последно и се затича с все сила нанякъде, а той се провикна зад нея:
- Никога не е късно да обичаш!
- Но за мене е късно! – отвърна за последно тя, без дори да го поглежда и скоро се скри в тъмнината на нощта.
Той остана сам, загледан зад нея, умълчан. Не знаеше какво да прави, да каже, да обясни... ха, сякаш на някой му трябваха обяснения!
Едно обаче бе ясно – той щеше да се бори за нея, до последен дъх. Нямаше да й позволи да си тръгне, не и сега, когато за първи път той чувстваше онази любов, която десетки жени не успяха да го накарат да изпита.
Ала, въпреки това, се чувстваше самотен, така, както бе сигурен, че тя се е почувствала, когато той я остави без никакво обяснение. Тя обаче се оказа по-силна от двамата, тъй като му даде някакво обяснение. Късно бе да обича, сърцето й бе сковано от вечни ледове и дори към него не можеше отново да се отвори; той я накара да страда и да стане силна в мъките си и сега до толкова свикнала да не чувства нищо, не успя да почувства това, което той искаше. Да почувства, че отново го обича и че...”никога не е късно да обичаш”.
- Ти успя, мила. Успя с отмъщението си. – пророни тихо той, качи се на мотора си и отпраши с бясна скорост към дома на новата му приятелка.
© Гергана Петкова Все права защищены