Ако смятате, че да сте учител е лесно, си представете 10 чифта очички, втренчени жадно във вас, тръпнещи от очакване да им кажете нещо дълбокомислено и мъдро.
“Затворете очи,” казах на курсистите си през тази студена съботна сутрин. Всички го сториха. “Представете си, че сте сами на самотен остров…” Пауза. Паузите вдъхновяват въображението като нищо друго. “Слънцето скоро ще залезе, но последните лъчи все още озаряват лицето ти… на крачка си от тропическата гора с богатата си зеленина и изобилие от плодове… Вървиш по брега и водата леко докосва ходилата ти. Усети бриза, който нежно гали бузите ти… Вдишай мириса на океана. Поеми дъх... издишай… Отново… Дишай, дишай…”
Нито звук се чуваше в лекционната зала, само съсредоточено вдишване и издишване. “Сега отворете очи,” казах им тихо. Една по една го направиха, а аз добавих: “усетихте ли слънцето по кожата си?”. Кимвания.
“Съжалявам, че ще ви разочаровам,” продължих аз с шепот. “Дойдохте тук днес, за да ви обуча на Ломи Ломи, но не мога да ...