Маската

Страхувам се... Страхувам се от тъмното. Но това не е страхът да не се загубя - напротив, там някъде мога да намеря себе си - каква по-подходяща за самосъзерцание обстановка? Но тази възможност ме плаши. В малкия свят уравновесените представи рухват, с тях се смъква и маската...

Маската, с която иначе не се разделям цял живот. Тя е най-големият враг на собственото ми лице, превърнал се в негов заместител пред погледите на другите. Мразя я. Гласно заявявам, че не съм я избрала сама - животът ми я е наложил, но аз я нося. Приемам я като необходимо зло... Въобразявам си, че тя прикрива слабостта ми, че ме прави неуязвима, но самонадлъгването не дава особено добри резултати - не мога да изтрия натрапчивата мисъл, че съм жертва на собственото си малодушие. Истината е, че съм се затворила в черупката си и не допускам друг да проникне в същността ми. Но до толкова, че за да се предпазя малко по малко руша тази своя същност - замествам я с маската. Дори и в съня си не съм напълно свободна. Лицето ми се сковава от изкуствените гримаси. Но най-лошото се появява след време. Колкото по-дълго се разпорежда маската с лицето ми, толкова по-трудно става отстраняването й. Слагането и носенето на маската е цяло изкуство, но да освободиш изражението си от нея е истинска битка. Веднъж придобила съществена роля в живота ми, тя няма да се остави да бъде третирана като нищожна вещ. 

Уморена от целодневната игра на същности, вечер решавам най-сетне да бъда себе си. Заставам пред огледалото и започвам яростна борба. Яростна, защото не е достатъчно да я изтръгна от лицето си - трябва да я премахна от съзнанието си, защото е станала част от мен. И когато успея да я махна, част от мен си отива заедно с нея. А за съжаление, не винаги успявам... Големи петна тъмнеят по лицето ми и с всеки изминал ден те са все по-големи, маската става все по-здрава в процеса на "борба". А неописуемата болка? А страхът, че никога вече няма да успея да взема надмощие над маската, че тя ще стане истинска моя същност?...

Образът ми в огледалото става все по-печален и жалък. Разбира се, отдавам това на огледалото. Горкото... Неговата единствена вина се състои в искреността му. А мен ме дразни отразяващата прозрачност - руши представата, която имам за себе си. Образът ми в огледалото, макар и обърнат, е единственият истински - затова и така го мразя.

Но какво ми остава? В безсилието си свивам юмрук и го стоварвам върху гладката повърхност. Заедно с парчетата и стъкления прах се пръсва и единствената ми опора с реалността. Остава онази измамлива вътрешна представа за мен самата, с която жонглирам както ми е угодно. Но компенсирам тази "свобода" с гадното съмнение - дали все пак не греша? И няма нищо по-непоносимо от маската, която постепенно изсмуква увереността в собствените ми сили. И тя няма да се спре, да замлъкне... Защото аз съм човек, а съм го забравила...