Идва вечерта.. започвам да мисля за изминалия ден... изпълнен със смях, шеги и закачки... Денят, чийто часове са изминали толкова бързо между кафетата и усмивките... И през този ден нямах времето, или по-точно не исках да мисля, за нещата, от които ме боли толкова много... Тези неща, които ме карат да се чувствам объркана, грешна, не на мястото си... Но ето, че идва вечерта, без да пита и ме заварва сама в стаята ми... Вратата както винаги е заключена, като че ли искам да закопая всичката тази болка между тези четири стени... Взимам меко одеяло, цигари и сядам на терасата... Седнала съм на земята, гърбът ми е опрян в стената и паля първата цигара... Гушнала съм завивката, която ме топли, въпреки че искам тази топлина да ми бъде предадена от някой друг... онзи, специалния...
Ето, че започвам да мисля за всичко това, което не върви в живота ми... Училището - слабите оценки, които не минават четворка... Освен че ме карат да се чувствам зле, разочароват хората, които най-много държат на мен - родителите... които може би все пак знаят, че пуша... Разочарование след разочарование... Мисля за учителите, които никога не ме разбират, защото не ме е страх да кажа това, което искам... въпреки че всеки път е било възможно да им "лижа задниците" и да си мълча, но не го умея... Не мога да преглътна повече отрова...
Междувременно си паля втора цигара... Започвам да мисля за приятелите... Мисля за тези хора, които въпреки всичко са винаги и завинаги там, заради мен... Завинаги е много време... Нищо не е завинаги.. През всичкото това време може да се случат много неща, които да разрушат приятелството, но аз предпочитам да мисля, че тези приятелства ще са там, въпреки разочарованията... Завинаги, защото наистина обичам тези хора и бих направила всичко за тях... Мисля за много неща, но никога за себе си... За факта, че животът е един и трябва да се живее ден за ден... без да се самообвинявам... без задръжки...
Паля трета цигара и знам, че тровя дробовете си, но знам, че просто рано или късно ще спра да пуша... Но не сега... Не сега, когато мисля за любовта... Любовта, която... от която толкова ме боли... Любовта, заради която не спя нощем... Мисля за момчето, с което са свързани мислите ми в последно време... Момчето, за което винаги съм мечтала и което, щом отговори на смс-а ми, кара сърцето ми да пулсира дори в ушите... Момчето, заради което, мисля, че бих направила и лудост... За момчето, което искам да имам, но, по една или друга причина, имам чувството, че не заслужавам... И тук започвам да се самокритикувам... "По дяволите, какво ми има!? Сигурно съм грозна... или не му харесват очите ми... А може би има друга!?... Защо просто не ми каже, че е само мой!?..." ... но той няма да ми го каже, защото не знае, че ме е страх да не го загубя, защото не знае, че за това време се е превърнал в смисъл за мен... И в този момент започват да падат първите сълзи... сълзите, които за секунда стават много, прекалено много... И си мисля... "Глупачка... Защо плачеш!? Престани!"... но не мога и плача... Цигара след цигара... Всичко, което ми остава, е само един пепелник, пълен с фасове... ръцете, които са измръзнали от нощния студ... гримът - размазан по цялото ми лице от сълзите...
И най-вече мисълта... Мисълта, че не искам никога повече да е вечер...
© Десислава Колева Все права защищены