Тя пази най-доброто за накрая. Това момиче, което пред очите ми остаря. А беше, помня, когато я видях, тя беше почти с усмивка на дете, с рокля до колене и с мечти, които никой вятър не можеше да угаси. Тя се сля с мен и два пъти ме нарисува, две прекрасни дъщери, в очите им аз виждам момичето, което винаги ще вярва в любовта. Тя беше в бяло, а сега косите ù са бели.

Аз все още я обичам, като ученик. Все още не намирам начин да ù го призная. И по наивен начин заядлив, търся причините да я ядосам, за да знам, че това е знак за нейната любов към мен. Макар да вярвам сляпо, че тя и за миг не се усъмни, да иска ме. Всяка нейна стъпка носеше силата на тази вяра. И всеки път, когато ме погледне, мила, обичаща, ядосана или сърдита, тя винаги намира начин, за да продължим.

Ден след ден, тя в мен четеше и учеше ме наизуст, ту бях за нея стих, поема, ту бях в сълзи обляна комедия от грешки. Но думите ми тя изричаше с трепет и мечтание. Понякога усещам, че цяла вечност аз търсих нея и в тази вечност страхът, че няма да я срещна, направи ме дори жесток, жесток към нея... Но тя се научи да прощава, да се брани и мисля си, дори и да променя...

Мога да си я представя, всеки ден рожден и всяка свещ, която дъхът ù угасил е, как усмивката и не спира да търси доброто в света. Но животът не спря дори и за миг, за да имам времето да я погледам, да я видя такава, каквато тя искаше да видя нея. С разпилените от вятъра коси, с грейналите от любов очи, с нежните ù  длани, с учестения пулс на сърцето ù. Не спря и за ден, за да мога да я заведа там, където тя винаги е искала да иде. Пътища много имаше пред нас, по много от тях вървяхме един до друг, заедно, с хванати ръце. Топлината на ръката ù ме караше да искам и да мога да премина и през огън, ветрове и през реки.

Моето момиче, което ми даде всичко свое, без да се замисли, без да се уплаши, че може да остане сама или необичана. Тя притвори очите си и влезе в мен, затваряйки всички врати за изход. И зная, че завинаги ще остане...