Тя пази най-доброто за накрая. Това момиче, което пред очите ми остаря. А беше, помня, когато я видях, тя беше почти с усмивка на дете, с рокля до колене и с мечти, които никой вятър не можеше да угаси. Тя се сля с мен и два пъти ме нарисува, две прекрасни дъщери, в очите им аз виждам момичето, което винаги ще вярва в любовта. Тя беше в бяло, а сега косите ù са бели.
Аз все още я обичам, като ученик. Все още не намирам начин да ù го призная. И по наивен начин заядлив, търся причините да я ядосам, за да знам, че това е знак за нейната любов към мен. Макар да вярвам сляпо, че тя и за миг не се усъмни, да иска ме. Всяка нейна стъпка носеше силата на тази вяра. И всеки път, когато ме погледне, мила, обичаща, ядосана или сърдита, тя винаги намира начин, за да продължим.
Ден след ден, тя в мен четеше и учеше ме наизуст, ту бях за нея стих, поема, ту бях в сълзи обляна комедия от грешки. Но думите ми тя изричаше с трепет и мечтание. Понякога усещам, че цяла вечност аз търсих нея и в тази вечн ...