На Вера
Помня те
Липсваш ми...
Не че те обичах много, но исках да сме заедно. Исках да съм до теб и да ти давам сили да живееш. Но не..
Твоите демони те победиха. Вече една година откакто не си до мен. Пак съм се съблякъл. Пак навън е топло – аз разхождам телесата само по едни шорти.
Преди подсвирваше закачливо при този ми разсъблечен вид. Мислех, че ме харесваше. Заедно празнувахме Великден. Аз помня. Помня те още... твоята тъмна като на индийка кожа. Помня те... твоята топла усмивка. Помня те... твоят сдържан и мъдър, замислен, може би, поглед. Помня..
Помня и нашите срещи. Срещи, които ме караха да се чувствам радостен, че съм жив, че още живея, въпреки глупавите ми опити за самоубийство. Вече това е преминало. Не аз, а ти се самоуби и почерни своята любяща майка. А аз?..
Аз продължавам да живея. Ходя гол, само по шорти и се припичам като гущер на лятното и знойно слънце. Бяха ме приели в Богословския факултет на Софийския университет...Дори не ти запалих свещичка. От страх...Не зна ...