Оплитам се в изречените на ден хиляди думи. Не помня как съм започнала деня, нито как съм свършила предишния. Опиянението ми е толкова силно, че привикнах към едни и същи навици всеки ден, ден след ден. До такава степен станах специалист, че сега и на сън мога да изредя дневните си задължения. Събуждам се в опиянението на твоята любов и искам още ден да си със мен поне - ако светът ще свършва, искам с тебе да умра. Разтърквам леко очите си и се протягам, за кой ли път в съзнателния си живот го правя с удоволствие. Най-прекрасният миг от деня. Измивам лицето си с обилна доза вода, преплетена в уклончиво казани думи за добро утро. Стремя се да съм любезна, дори все още сънена. Не върви и казвам дума, носеща ми черна точка. Колко ли такива имам вече... през деня вече е друго. Тогава вече не спя... Обличам се с изреченията, казани с любов. После ме бичуват хилядите неволи на този живот с пространствени изречения за омраза и тежка съдба. Последвали хиляди телефонни разговори на ден, един от тях няма с похвала, само бичуващи думи, примесени с малко любов, от теб!

Едни и същи действия, всеки ден, ден след ден. И така цял живот ли. Не ми се живее така. Искам да те изненадам. Искам да ме изненадаш. Искам да съм силна, когато утре се изправя и кажа, че напускам. Не напускам теб, напускам света на роботизираните човеци. Ти ставаш моя свят или моята Вселена. Искаш ли да продължа???

Знаеш как мразя да кроя планове за бъдещето... знаеш, че живея ден за ден, от много време насам. Обичах някога да градя плановете си и да се съобразявам с другите в живота си. Тогава съдбата реши вместо мен и разруши граденото от мен... от тогава я има тази тъга... от тези обещания, които давах, които ми бяха давани, които ми бяха просто обещани. Писна ми от празни обещания, за които се боря и постигам сама. Писна ми от празните хорски надежди в мен. Писна ми!

Мразя обещанията. Недей да ми обещаваш любов. Недей да обещаваш, че ще ме пуснеш. Просто мълчи и ме обичай!