За всички, които знаят колко гадно е да обичат някого, въпреки всичко, а ТОЙ дори да не подозира...
    И когато един ден събрах кураж да му разкрия малката си тайна, той вече беше с друга... Пожелавам им щастие, а наум проклинам момента, в който се запознахме. Веднага пропъждам тези мисли, убеждавам се, че не съм такава... Защото, когато си легна вечер, прегръщам възглавницата си и си представям, че е ТОЙ... В главата ми спомените ми се превъртат като на лента... От очите ми потичат две сълзи... Едната от радост, защото, когато се сетя за него, не мога да спра усмивката си... Все пак, срещнахме се и от тогава не мога да си го избия от главата...
    Втората е заради болката. Болката, която ме връща на земята, която се забива като нож в сърцето ми. Острието на истината... Горчивата истина... Той е далеч, не е до мен... Неговото сърце друга притежава. И все пак той има нещо мое... Сърцето, което тупти в гърдите ми, му е подарило частица от себе си и сега е у НЕГО...

                    Понякога се чудя би ли ми простил това, че го обичам така...?

                                    Но ТОЙ дори не подозира...