Има ли  нещо по-вълнуващо от това да прекрачиш прага на театъра, за да се озовеш в един съвсем нов свят?А нима има нещо по-прекрасно от трепетното шумолене на завесите и неспирното жужене на хорския кошер, нетърпелив да се потопи в магията на театралното изкуство?

Според мен няма, няма и да има, защото театърът е най-красивата илюзия, която ни учи да обичаме.

За някои хора, обаче, той е голяма загуба на време. Как така те ще харчат парите си, за да гледат някоя скучна постановка, вместо да ги похарчат, за да натъпчат търбусите си.

За други, в това число причислявам и себе си, ходенето на театър е нещо вълнуващо, защото те обожават това изкуство.

Веднъж завладяна от театралната магия, аз непрекъснато отпивам от нея, без да мога да ù се наситя. Ето защо, в никакъв случай не мога да кажа, че то е загуба на време.

Но когато човек, свикнал да ходи на театър поне веднъж в седмицата, се озове в град като столицата, който е един малък театрален Йерусалим, започва да се чуди в кой театър да отиде и кой спектакъл си струва да се гледа. Тогава той се замисля, кое представление си струва и кое само ще му загуби времето.

През моя първи театрален сезон като студентка в НАТФИЗ повече печелех, отколкото губех. И за моя най-голяма радост повечето спектакли, които посетих, ми донесоха много красиви емоции. Някои от тях успях да гледам по няколко пъти, а други имах шанса да гледам само веднъж, тъй като те бяха гостуващи.

Имаше и такива, които изобщо не ми харесаха, но те се брояха само на пръстите на едната ми ръка. В тях имаше и някои запомнящи се моменти, но както на всички ни е известно

Една птичка пролет не прави

Спектакълът  на ДТ „Адриана Будевска” – Бургас, „Както Ви хареса”, който жителите и гостите на град София гледаха в Сатиричния театър беше пример за това как не трябва да се прави това изкуство.

Постановката е една любовна история, пречупена през призмата на времето и превърната в едно кошмарно препускане през света.

В началото тя е интересна, но само до момента, в който не си дадеш сметка за сценографията. Няма да коментирам металните решетки, които по-скоро приличаха на затвор, отколкото на вход на дворец. Това е нищо в сравнение с действащата еко тоалетна, в която актьорите непрекъснато влизаха и излизаха.

Преглътнах този абсурд с надеждата, че новаторското решение на сценографа Вечеслав Парапанов ще се изчерпи до тук, но се излъгах. Машината за минерална вода и мини бара насред поляната, бяха нещата, които преляха чашата. Нали уж се опитваме да се пренесем във времето на Шекспир? Как да стане това, като по негово време такива неща още не са били измислени! И колкото и актьорите да се опитваха да ме убеждават, че сме на поляната, аз не им вярвах. Илюзията се разруши напълно.

Но това не беше достатъчно. Трябваше на сцената да се появи и актьор, преоблечен като сумист.

А за да стане кошмарът още по-голям, в постановката присъстваха и песни на Франк Синатра, АББА, Елвис Пресли и Борис Машалов, които актьорите пееха с микрофон в ръка. Сякаш не се намирахме в театрален салон, а в някой задимен Караоке бар.

И като споменах актьорите, бързам да кажа, че играта им беше просто отегчителна. Те или говореха с невероятен патос в гласа си или проглушаваха залата с неистовия си фалцет. Все едно бяха пълни аматьори. Сигурна съм, че ако видим този същия спектакъл в изпълнение на някоя непрофесионална трупа, ефектът ще е поразителен.

И все пак в постановката имаше и едно много точно попадение. Режисьорът Борислав Чакринов явно се бе презастраховал, че публиката няма да си тръгне, след като види актрисата Мила Банчева в ролята на Розалинда. И не се беше излъгал. Тя с невероятен ентусиазъм и хъс успя да задържи вниманието на зрителя, като внесе така нужната свежа нотка в спектакъла и беше виртуозна в своите превъплъщения. Никак не е лесно за една жена да се представи за мъж, но за младата и много талантлива актриса, ролята на Ганимет сякаш беше детска игра! Тя с такава лекота ни убеди в своята „мъжка същност”, че върна изгубената илюзия в спектакъла.

Но както е казал народът "Една птичка пролет не прави"!

Затова спектакълът „Както Ви харесва” за мен  е чиста загуба на време! Веднъж гледаш ли го, втори път няма да пожелаеш да гледаш нищо на този театър. Хубавото обаче е, че такива представления като това се срещат все по-рядко. Но е много жалко, че подобна велика подигравка с драматургията на Шекспир продължава да се играе.

         Сред многобройните спектакли, които ми харесаха, имаше и едни, който ме накара да се запитам

Важно ли е да си красив?

Трудно ли е да живее човек с грозно лице? А не е ли още по-труден животът му, когато се превърне в красавец? Отговорът на тези въпроси се крие в новата постановка на Театър „София” – „Грозният”.
Това е историята на Лете, който не се слави с особена хубост. Затова се подлага на пластична операция и става толкова красив, че всички искат да приличат на него.

Главната роля е поверена на Росен Белов, чиято игра е впечатляваща и много внушителна. Той без никаква маска и грим, само с красотата на своя талант, ни кара да повярваме в отблъскващата грозота на неговия персонаж. И когато, някъде по пътя към красотата, Лете загубва смисъла на живота си, превръщайки се в едни самовлюбен Нарцис, който не може да откъсне очи от собственото си отражение, Росен Белов ни оставя без дъх, като визуализира шизофреничните мисли на своя дишащ, придобил плът и кръв „грозник”, разкривайки ни нови, неподозирани дебри от своя актьорски капацитет!

Невена Калудова, Михаил Милчев и Милен Николов, който се редува с Калин Врачански в ролята на Човека без лице, са виртуозни в своите превъплъщения. А тяхната игра е динамична и завладяваща.

Сценографията е е много раздвижена и изчистена до съвършенство. С минимално количество средства се създава максимална яснота за време и пространство, като въображението на публиката в театралния салон играе основна роля за това!

Режисьорският дебют на Василена Радева на Софийска сцена – „Грозният”, хваща за гърлото зрителя в залата, оставяйки го безмълвен до последната секунда, карайки го да се замисли, че всъщност истинската хубост на човека се крие в неговото сърце!

Един ексцентричен и трогващ до сълзи спектакъл, пропит с много топлина и надежда, който ни учи, че не винаги е важна външната красота, а вътрешната! Защото можеш да оперираш лицето си, но не и душата!

         Сега, когато се обърна назад, си давам сметка, че в по-голяма степен спечелих през първия си театрален сезон. А фактът, че постановките, които ми харесаха, бяха повече, ми дава надеждата, че все пак в България има хубав театър! И докато има такива талантливи режисьори като Василена Радева, може би ще доживеем и деня, в който ще сме горди, че и у нас се прави качествен театър!