Любовта… Любовта! За нея е говорено толкова прекалено и все така недостатъчно. Всички искаме да я имаме, стремим се към нея, гоним я, преследваме я, опитваме се да ù сложим окови, да я затворим в клетка, за да не може никога повече да ни избяга. Какво е това чувство и защо така ни е обсебило? Защо винаги е придружено с безпокойство, мъчителна тревога, страх и несигурност? Защо стабилният момент в нея е така кратък?

А какво е любов?

Даваме ли ù правилно определение, или само я товарим със собствените си непосилни очаквания? Нима любов е да си в пълна зависимост от другия, да се чувстваш така враснал в него, че ако реши да те остави, се превръщаш в инвалид, който не може да съществува самостоятелно? Това в биологията май се наричаше симбиоза, да живееш върху другия като паразит, но с негово съгласие, да черпите взаимна изгода един от друг.

Дали любовта е във вечните съмнения, които те разяждат, когато любимият не е до теб? Дали няма да срещне друга, дали те обича достатъчно? Толкова, че да изпитва същата болестна зависимост от теб. Дали утре няма да се влюби отново и да те остави да чезнеш сама в сянката на отминалите страсти?

Толкова мисли, които те побъркват, толкова терзания, които те подлудяват. В един момент се питаш защо ти се случва всичко това и дали си струва цената, която плащаш? Ако можеше да избираш, щеше ли да предпочетеш привидното спокойствие, което имаше, преди да се сблъскаш с нея? Не, не, ти предпочиташ сегашното положение, колкото и изцеждащо за твоята същност да е то. Защо? Защо става така? Защо травмираме личността си и се превръщаме в мазохисти? Това ли е любовта? Болезнено вкопчване в страданието. Това ли е любовта? Продължителна болест, която бавно те убива или се превръща в хронична.

Това ли е любовта?

Да си предаден, наранен, използван, огорчен, отчаян. Такъв те прави тази       „любов”. С такава палитра от емоции каква картина можем да създадем? В най-черни краски. Не, благодаря, аз не искам такава любов и повече не мисля да ставам нейна жертва.

Земетресение, торнадо, пожар, природно бедствие, след което остават безброй трупове. Кой е щастлив с такава „любов”? Кой има полза от нея? За кого е добра тя? Въпроси с неясни отговори…

Любовта подчинява свободата. Това е неприемливо за мен. Недопустимо. Любовта и свободата трябва да съжителстват едновременно. Единствено тогава мога да допусна, че съществува любов. Докато любовта е падане, докато любовта е падение, няма да повярвам, че ние, хората, сме наясно какво значи любов.

Според мен, всичко идва от нашата фалшива представа. Според мен, ние влагаме в термина „любов” все грешни неща. Зареждаме я със смисъл, който е напълно неправилен. Затова страдаме, затова единици от човешките същества наистина изживяват любов. Защото те разбират какво наистина значи това. Хармония, обич, взаимност, отдаденост, уважение. Но първо към себе си. След това към света и към другия. Трудно е да се обясни, а още по-трудно да се направи. Но някои хора го могат. Да изградят тази здрава връзка със себе си и с другия. Да черпят сили от вътре, да бъдат радостни от компанията първо на собственото си присъствие. Такива хора умеят да бъдат щастливи и с другите хора, и с партньора, и със себе си. Те са цялостни. И не потъват умишлено в ограничаващи заблуди, както повечето от нас. Те не се слагат в сляпо подчинение на някой и не позволяват щастието им да зависи от външни фактори. Сложно е… А всъщност така просто.

Какво ми остава тогава? Да вървя смело по пътя си, който понякога е стръмен, друг път слиза надолу, случва се и да е равен или да криволичи, да има остри камъни или неудобни дупки. Сигурно ще се налага да спирам, за да си почивам. Понякога може да се пресичам с пътищата на други хора, а повечето време ще оставам сама. Но ако вървя и не го изоставям, може един ден да стигна до мястото, което искам и да получа поне малко от мъдростта и знанието, които вселената така щедро изсипва върху всички нас. Тогава може би ще проумея какво е любов и ще съм способна наистина да преживея това толкова прекрасно предизвикателство. Надявам се този живот да ми стигне…