Мечтал ли си да има някой, който да стопли душата ти само с една прегръдка? Мечтал ли си да има някой, който да те желае всеки миг? Едва ли има човек, който не иска да намери своята капчица любов, нейде там, измежду пороиния дъжд. За това мечтах и аз. Намерих я, беше най-малката измежду малките, но на мен ми стигаше. Бях доволна и на най-малкото важното беше, че се чувствах щастлива, закриляна, а може би и обичана. Но дойде моментът, в който всичко свърши. Сякаш с дъжда се изгуби и моята малка капчица любов. Сякаш земята беше толкова жадна, че я погълна без да знае, че това е моята надежда, че това беше моята любов. И с всеки следващ дъжд тя пак идваше, но беше различна - ставаше все по-малка и малка, топлеше ме все по-малко и малко. Изгубваше се нейде из големите капки дъжд, докато не дойде моментът в който тя просто изчезна. С нея изчезна и поройният дъжд. Но не изчезна само капчицата дъжд, изчезна любовта, която ти, любими, изпитваше към мен. Изчезна топлината, с която ме даряваше всеки миг, когато съм с теб.  Изчезнаха дори и малкото щастливи моменти, които ти ми подаряваше.

Това не е приказка от Братя Грим или някой друг детски автор. Това е моята приказка, която прекалено бързо намери своя край. Или може би край не е точната дума. Всъщност тя беше прекъсната и то не веднъж, но с всяко следващо прекъсване, тя ставаше все по-тъжна и мъчителна. Тази приказка всъщност е любовта - тя, която може би ще спаси света.

Замислял ли  си се дали някога, някой наистина те е обичал? Замислял ли си се дали някой наистина те е желал искрено и нежно? Едва ли. Едва ли има някой, който не мисли само за себе си, а и за своята любовна светулка, която с последни сили дава всичко от себе си, за да направи едно добро дело. Това е всъщност любовта - човек не обича своята светулка, той обича само онова, което тя му дава, без да се замисли какво и колко й коства на нея.