Различните лица на истината.
Има една игра, която децата обичат да играят, бях я забравила, но наскоро две хлапета ми я напомниха – Истина или предизвикателство. Интересно ми беше, че за децата не е проблем да изберат истината, по-често се спираха на нея, а не на предизвикателството и нито веднъж не оспориха отговора на другия, не се усъмниха, че може да е лъжа или полуистина. Не им трябваше доказателство, те са искрени и това подхранва безпрекословната им вяра в другите. Света за тях е в бяло и черно. Замислих се, ако аз трябва да избирам, какво ще избера. Ако избера истината, какво ще ме попитат и склонна ли съм да отговоря честно. Има толкова много ако, че този избор ми се видя твърде рискован.
За децата истината е една. Кога истината започва да има много лица? Или винаги е била многолика и натрупания с годините житейски опит е открехнал леко завесата пред нас и успяваме да видим част от нюансите на сивото. Дали това е способност само за развития интелект?
Една е истината за лъвицата дебнеща плячката си, друга е тя за самата плячка. Една е истината за майката отглеждаща сама детето си, друма е тя за бащата жадуващ „свободата си“. Една е истината на работника, друга е тя за собственика. Една е истината за войника готов да убива в името на някаква идея, друга е тя за близките на жертвите. Една е истината за твореца, друга е тя за критика. Често избягваме истината и дори сме и измислили етикет – благородна лъжа. Често внимаваме какво ще кажем, за да не нараним нечии чувства.
Но всичко това прави ли истината различна? Не е ли истина, че лъвицата изяжда плячката си и това е просто част от кръговрата на живота. Не е ли истина, че когато двама души се разделят остава едно ощетено дете и това е част от живота. Не е ли истина, че при какъвто и да е договор, всяка от страните просто се опитва да извлече максимална полза за себе си и това е част от човешката природа. Не е ли истина, че всяка война е резултат от нечии амбиции, а всеки в този конфликт е фигура на шахматна дъска, а аз не знам да има спечелена партия без загубени фигури. Не е ли истина, че всеки човек изпитва съмнения, несигурност, търси одобрение от околните, за да намери себе си.
В обществото негласно е прието, че на малкото дете не трябва да се казва всичко, защото съзнанието му още не е способно да понесе определена информация. Прието е, че на тежко болен е добре да му се спестят някои неща. Прието е от много хора, че истинският приятел не винаги е откровен. Всяка култура създава своите норми и ценности. Всеки създава свой свят и своя истина, това му помага да устрои живота си според своите разбирания, това му позволява да се чувства добре.
Все още животът ни е пълен с постулати. Въпреки всички постижения, ние сме просто деца, които са забили поглед в земята и рият сърдито с краче. Гледаме с крайчето на окото си към истината и се опитваме всячески да убедим себе си и околните, че нашата истина е повече истина, но дори не успяваме да видим човека до нас, какво да кажем за този от другата страна на тази истина. Оказва се, че истината е твърде голяма за нас и не успява да се побере в съзнанието ни. Рием сърдито с краче и чакаме времето, когато ще се появи някой Галилей, ще ни принуди да повдигнем поглед и ще ни каже „И все пак тя се върти“.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Ирена Все права защищены
Произведение участвует в конкурсе:
