Ръбът на скалата...
Краката ми се подкосяваха, а изпотените ми ръце търсеха опора в случай засилването на вятъра. Казват, че животът бил ценен. Защо ли? Когато имаш всичко и нямаш стимул за нищо, не се ли обезценява? Моят поне беше жалък. Исках да свърши. Години, дни и мигове се нижеха във цяла вечност. Щастието ми помръкна оттам, където беше самото начало. Животът не беше отреден за мен, но докторът ме спаси. Чия ли душа отнех, за да съм в този жалък приемник.
Рискът ме привличаше. Нямах страхове и търсех опасностите.
Днес за първи път в живота си почувствах вина. Сякаш аз бях виновен за смъртта на новороденото.
Влюбена двойка с наситени от щастие очи, че сетне ще прегърнат рожбата си, чакаше за операционната маса. Но. Аз лежах там и се опитваха да ме върнат. Та аз си бях тръгнал. Нямах нужда от спасението им. Да спасят нея, жената с преждевременното раждане, а не самоубиеца. Опитвах се да избягам да им покажа, че няма нужда да се занимават с мен. Но това човешко бъркане и вяра, че см ...