Толкова време мина от тогава, а така не искам да спирам там, където нощем се връщам.
Търся щастието си в изпразнени души и в миналото, но чувствам, че потъвам все повече и повече, и последното нещо, което виждам, е мъката, отекваща като гръм... И разбира се, оставам чувстваща и виждаща всичко, без упойка, без сълзи.
Когато остана сама, си мечтая този ден да не идва никога. Мечтая за дете и мъж... но падам надолу... Спомените се трошат и единственото, което ми остава, е малката черна стая в сегашното... недостижимо време.
Времето минава... всичко се сменя... а аз не раста, аз оставам винаги това, което никога не успях да бъда.
Бягам и се крия от това, което ме плаши и се чувствам толкова неважна за никого и не знам коя съм всъщност... Но къде ще отида, когато няма никой, който да запази спомена за мен? Не мога да избягам, не мога да се скрия?
Когато погледнеш в очите ми, виждаш силното момиче от приказките и от малките сериали, но аз се губя в себе си и не знам къде отивам... и греша, и ...