Сбогом... На себе си.

Толкова време мина от тогава, а така не искам да спирам там, където нощем се връщам.

Търся щастието си в изпразнени души и в миналото, но чувствам, че потъвам все повече и повече, и последното нещо, което виждам, е мъката, отекваща като гръм...   И разбира се, оставам чувстваща и виждаща всичко, без упойка, без сълзи.

Когато  остана сама, си мечтая този ден да не идва никога. Мечтая за дете и мъж... но падам надолу... Спомените се трошат и единственото, което ми остава, е малката черна стая в сегашното... недостижимо време.

Времето минава... всичко се сменя... а аз не раста, аз оставам винаги това, което никога не успях да бъда.

Бягам  и се крия от това, което ме плаши и се чувствам толкова неважна за никого и не знам коя съм всъщност... Но къде ще отида,  когато няма никой, който да запази спомена за мен? Не мога да избягам, не мога да се скрия?

 Когато погледнеш в очите ми, виждаш силното момиче от приказките и от малките сериали, но аз се губя в себе си и не знам къде отивам... и греша, избягвам истината и се превръщам в твоите големи страхове, вече не съм всеки за теб...

Самотни светове  кръжат над мен и се чувствам като огън - изпепелявам сърцевината им... Обръщам се настрани и продължавам да съм сама... Затварям очи на мъртъвци и за всичкото това време не се научих да обичам...

Не искам да пропускам нищо... Не искам да липсвам  и да заспивам с мисли за някого... искам просто да падам...

Знам, че трябва да бъда някаква... но помня всичко, всичко,  в което не можах да вярвам. И никога не казах сбогом... На приятели, на светове... На себе си...