Утре ставам на 20 и трябва да го направя.Сега или...
Държа се(външно) уверено,хладнокръвно,със сериозна физиономия.Питам.Намусеният грубиян инструктор обяснява.Толкова съм твърда,ясна,слушаща.А мъжете наоколо гледат със страх,огромен страх.Усещам че са почти готови с приготовленията на екипа.Готова ли съм?питам.Още не.Не пипай въжето,блъскай го,може да ти извади рамото,да речем.Гадняр.Прескачам парапета(висок е,макар и с дълги крака пак ми е висок).Когато мине по-тежка кола всичко се клати.На ръба съм.Не мисля.Гледам напред.Планини,облаци,ослепително слънце.Долу-камъни,дървета-точки,ужасно малък човек се къпе в рекичката.Надолу е смърт и затова не гледам.Не мисля,пак.Ако се замисля едва ли нещо ще измисля.Колебание.Моментен безкраен ужас,тръпка.Осъзнах какво ще направя,каквото правят самоубийците.Но хубаво.О.Крачка.Ооооо...Ааа...Сега погледнах надолу и разбрах че падам,че животът е толкова крехък.Изкрещях.Вик на ужасена сладост.Дивост и страх.Въжето ми е като единствена връзка с живота,като пъпна връв.Опъна се.И ме оттласна.И полетях.Като листо нагоре-надолу.Люлях се под моста.Крещях.О,колко е хубаво.
Чист инстинктивен ужас и чиста сладост и живот извират от душата ми.На талази.Жива съм,люлея се на пъпната връв.Живея силно.Спирам.Остана ми далеч по бавното и осъзнато изтегляне нагоре.И по страшното в разбирането на какво направих,в оглеждането на ръждивобетонния мост отдолу.Все едно съм увиснало от девететажен блок и бавно ме изтеглят до най горе-42 метра.
Горе.Мислех че ще ме е страх да се върна на парапета.Вече не.Не ме е страх от нищо.Аз съм уплашена,щастлива.Тук съм,ей.Влюбена съм в това което се случи.Другия път на най високото-на Витиня.
И безкрайно учудена колко бързо и лесно безценния живот може да изчезне.За един миг равен на един вик.

2 седмици по-късно...Не,няма да повторя,поне не тази година(или този живот).Стига ми умирането за тази година.После като се качих на кулата на София ленд мибеше като детска игра.Хм.