Не знам. Просто ми е трудно да дефинирам какво точно искам. Често съм си мислил, че щастието ми може да се състои в елементарни неща - просто да седна на една пейка в някой парк, да прегърна и целуна момиче, да усетя меката му коса, приятният мирис на кожата му, то да е по-малко от мен и аз да се чувствам като негов закрилник. Да се целунем, да бъдем нежни един към друг. А как ми се ще да разбирах малко повече от жени. Тогава щях да си селектирам момиче, което като е влюбено в мен, не знае как да постъпи. И хич нямаше да ми пука за хилядите, които щяха да ми се натискат брутално и дари нагло. Фактът, че би имало някое същество, което не знае как да изрази чрез действие желанието си да бъде с мен, което не знае как изобщо да постъпи, би бил толкова сладък, че бих се размекнал като шоколад, напечен от слънцето на плажа. И после всичко ще е в приказките. Да, точно като в приказките, защото аз вярвам в тях, значи ги има. Просто... Просто всички ние имам нужда от елементарни неща, но сме социално обременени и затова се държим гадно. Много хора си мислят, че да се държиш с приятелката/приятелят си така, както са се държали двойките едно време, е ретроградно. А всъщност повечето искат да се държат най-нормално, без ексцесии, но проблемът при тях е, че не се чувстват достатъчно силни, за да изразят ярката си индивидуалност, а предпочитат да създадат пред обществото една фалшива имиджова проекция за себе си, която евентуално би ги котирала сред социалните редици, тъй като еди какво си е на мода. Но това е обект на друг разговор. Този разговор говорите за обикновените ми старомодни представи, за обикновените прегръдки и целувки в някоя голяма градина и са филтъта сепия (ако не се лъжа, така се казваше), който имитира чернобяло изображение. Но, всъщност, дали наистина искам това? Дали то е така проникнато в мен? В други моменти ми се ще да не е, тъй като си мисля, че човек трябва да се стреми да надскочи елементарните си желания. Това, което желая, е било желано от милиарди и трилиони хора преди мен, било е искано и преди хилядолетия и се е консервирало досега. А на мен винаги ми се е щяло тотално да избягам от масовостта, да изчезна от нея, да я надскоча. Понякога най-наивно и по детски си мисля, че съм достигнал до някои мисли, до които масовите хора не желаят, не „не могат", а „не желаят" да достигнат. Страх ме е, че една евентуална любов ще ме изтръгне от тези мисли и ще ме изпрати право назад към цикличната човешка природа, ще ме върне към цикленето, което няма да ми позволи да се развивам. Ще ме върне към същото дремане на едно място, което се осъществявало едва ли не ритуално хиляди години. Друг път пък си мисля, че всичко опира до естествения стремеж на всяко живо същество за размножаване. Всички тези глупави любови най-формалистично са създадени от нашия създател, каквото и да е той, за да се размножаваме. Според мен по този начин той просто цели да унищожи планетата. Защото, така или иначе, всичко си има начало и край, което е предопределено от цикличността - всичко започнато, трябва да свърши, всяко начало има край. Не знам защо, но за мен е почти явно, че хората изпитват по-голяма наслада при сексуален контакт, отколкото животните. Явно изначално се привличаме един друг повече, отколкото животинските ни събратя. И, тъй като ние сме най-опустошителните живи същества на тази планета, които единствени имат физическата възможност да я унищожат, смятам, че Господ ни е създал такива, че да се привличаме повече, за да искаме повече секс, в следствие на което да се раждат повече деца, от което пък следва, че потенциалните убийци на планетата стават все повече. Това, че искаме да правим секс за удоволствие, не е генетично обусловен фактор. Желанието за секса като удоволствие се е зародило с развитието на скапания ни социум и на така наречената цивилизация. И от хиляди години циклим в един оборот и искаме едно и също, едно и също. И от тази гледна точка, това щастие (щастието, което изпитваш, когато си влюбен) ми се струва прекалено елементарно, прекалено безсмислено, някак си повече сензитивно, отколкото свързано с мисълта. Човек би трябвало да е щастлив, когато е сътворил нещо ново с ума си, което да го отличи от останалите хора, което да „изпъкне" индивидуалността му, а не когато изпитва чувства, присъщи на абсолютно всички. Вече не изпитвам безсмислено щастие, макар че ми се ще да го изпитам. Ще ми се да знам, че съм в цикличността и пак да не бягам от нея. Какво да правиш - зовът на природата... А онова - безсмисленото щастие. То остана някъде назад, сред мирис на липа и сред пейзаж на залязващо слънце. Красив пейзаж сред много дървета, летен пейзаж, изпълнен с мир. Мир със себе си. Тогава възприемах всичко по-различно. Всичко бе изначално розово. Дори песните възприемах безсмислено. Сега, като чуя някоя песен, се замислям, осмислям текста, понякога дори ми става мъдро-тежко. И затова се кефя на мъдрите песни. Защото те карат да мислиш и оставят нещо в теб, нещо тежко, леко тъжно и гадно, което остава да виси, като окачено с въже, на сърцето ти. А тогава. Тогава песните бяха радост, те бяха изригване на първична сила, сила и жажда за живот, любов, щастие, веселост, смисъл, потопяване в приказен мир. Сега не е така. Сега е така, когато чуя тези същите песни. Но е така за кратко. А после става още по-тежко, защото всичко е останало в мен като пепел от цигара в пепелник. Ей така си го спомням. Откъслечно и разпарчетосано, несвързано, нехронологично спомняне. Спомняне на елементи. После дойде промяната. Всичко стана след 2000-ната година. Първоначално се кефех на промяната. Смятах, че тя е за добро - нещо като ново начало, за което всеки копнее. И като си помисля какво беше преди 5 години. Някакви си мизерни 5 години, които ми изглеждат като 20, 30 или 40. Представяте ли си колко динамично се развива човек, докато е млад? Колко съм пораснал за 5 години. А когато си стар - тогава за 20 години не се случват неща, колкото на нас ни се случват за 5. Но аз се чувствам стар. Ужасно е да си стар на 20 години, да чувстваш застоя, сякаш нищо не става, нищо не се променя, сякаш си се консервирал като компот, чийто съставки остават константни, въпреки че времето тече и който в последствие се разваля, тъй като не може да е вечен. Но все пак константен и неразвиващ се. Тъп. На 20 години - нищо. Черно нищо. Представям си какво ще ми е на 60. Същото. Но ще съжалявам защо и на 20 ми е било така. Понякога ми се ще просто всичко да свърши дотук... Та, преди 5 години беше различно. Имаше промяна, но бях щастлив. После всичко изчезна. За съвсем кратък период от време. Изчезна, без дори да си намери доводи да изчезне. Изчезна без мотивировка, дори не се опита да се оправдае. Изчезна неоправдано... Тъпото щастие. И до ден-днешен нямам никаква представа защо го няма. Няма никаква реална причина. Но го няма. И сега, при наличието на факта, че съм в София, когато ми кажат: „Сливен" и веднага се сещам първо за индустриалната зона. Не знам защо. Сякаш само това е останало у мен от града. Преди исках да водя много хора сред тези нефункциониращи „железа". Да им ги показвам. Да им демонстрирам как отминалите епохи се консервират, а не изчезват. За тях времето е текло от еди коя си година до еди коя си година и изведнъж на някаква си дата е спряло. Замръзнало е. И е останало такова, каквото е било тогава. Без да изчезва. Без да отминава. Просто стои. Консервирано. Подобно на компота, за който ви споменах. И в крайна сметка след време се разваля. Така консервирано седи в мен и онази гадна цигарена пепел в душата ми - пепелник - миналото. Онова постсоциалистическо минало от зората на 90-те, в което някои заводи още функционираха, но социализъм вече нямаше. Консервирано. Така го и показвах на всички негови преки възприематели, които водех там. Сега вече не копнея хората да го възприемат пряко, бидейки там. Та то си е мое. Моето индивидуално щастие. То е съкровено и няма нужда да го споделям с други. И без това моето не може да бъде чуждо. За някои тези заводи никога не са представлявали щастие и никога няма да бъдат такова. Затова оттук нататък хората ще възприемат сливенските заводи опосредствано, не пряко. Ще ги възприемат чрез моите клипове. Защото чрез визуалното изкуство аз ще мога да ги моделирам така, че очите на зрителя да ги гледат с моите очи, както ги виждам аз... Как ми се ще да ги запомня такива, каквито са. И никой да не ги ремонтира. Как ми се ще, въпреки че не искам да водя хората там, някак си всички да се свързват, да осъществяват връзка, с тези заводи по някакъв начин. Може би някой ден ще направя сървър там и ще хостна сайт. Така всички ще имат достъп до сливенската индустриална зона и ще оставят частица от себе си там.