Много се променяме в секундите, в които другите навлизат в същностите ни и човечността ни се натрапва... Още повече обаче се открояват разлики, когато ние надникнем в нечия друга същност и прочетем в нея себе си.

Чели ли сте чужд дневник? Случи се така, че аз веднъж пропаднах в страниците на един. Случи се също, че в хвърчащи бележки открих мисли в свободен стих... И чуждата гледна точка се сборичка с моята и за секунди я остави без дъх. И аз погледнах света през лещи. Различен от моя свят, различен от моя мироглед. Различен не в основата, а по-навътре. Представете си как небето е бронзово, а облаците – тюркоазени, а тревата – сива. И все пак си има и небе, и облаци, и трева... Ето така по-различно. По-студено. По-нехарактерно. По-проницателно. Като да вземеш студен душ посред зима. Като да заплачеш. Последното просто защото аз не плача.

Светът, в който попаднах, беше от онези, детските светове, с рицарите и белите коне. Претъпкан(до гадене) с любов към днес, с усмивка за вчера, устремен(амбициозно обнадежден) към утре. Свят, в който провала не беше възможност. Свят, в който реалните хора не могат да живеят, но тайничко(един от друг) си мечтаят за него. Свят, който всеки от нас, с различни краски, е нарисувал при най-съкровеното си. Не просто оптимистичен свят. Перфектен! Утопичен! До болка изпразнен от моята тъпа «философска» позиция. До болка желан от цялото ми същество. До болка безперспективен... До болка нажежен в тайната тъмна стаичка из мен. Изобщо - болезнен.

Този свят ме накара да се замисля. Да, накара ме! Аз не обичам да мисля в последно време – твърде обременяващо ми идва, а предпочитам да не се затормозявам – за какво?! Колко много мечти не си спомняме... Наистина, колко много! Не ги преследваме, не се борим за тях. Били някога мечти, а сега – дори и спомен не са! Какво падение! Заменяме ги с «псевдо мечти» и когато някой ни го каже, дрънчим на кухо. Понеже не искаме да вярваме, че сме изоставили себе си – било то по рационални или емоционални причини. Било то от умора или непукизъм, или страх! Мислим си (самоубеждаваме се), че държим на позициите си, на принципите си. Всъщност – заличаваме каквото не ни изнася. Освен, ако то не е от типа дразнители, които ни се натрапват до степен, от която не можем да избягаме. Тогава просто «се случва» и «не зависи от нас», и е «съдба», и все от този род... Не-оправдаващи се, надяващи не-маски на не-нашите лица и същности. Изобщо – отрицателно се получава накрая. А за какво? Защото глухите преки пътечки са по на път... И без друго магистрали да строим не е на хубаво. Целият проблем с пренаселването, урбанизацията и екологичните потребности на природата (тавтологично, а!). И другият – със себевъзмогването, на който така и не намерихме решение.

Уморително е! Дори говоря в множествено число – нас такова, нас онакова. А зная, че себе си имам предвид, че себе си опитвам да поправя, доизградя, ПРЕВЪЗМОГНА. И се сблъсквам с другата си гледна точка – нали това съм аз! И съм аз именно, защото съм такава! Нима е нужно да доказвам на някого нещо, за да се чувствам добре?! Та това е глупаво... И другото е глупаво... Как да не се объркаш! Размишлявам за разни смисъли на разни животи и смърти, а какво правя всъщност – именно размишлявам – без прогрес, без промяна, без... Безсмислено! И после иди ми разправяй, че щастието е в намирането на по-дълбоко значение – хайде де! Аз по-далеч в разследванията си от някой миришещ кенеф не стигам... Нуждата все там ни влече най-накрая... Писва ми от време на време. Поради аромата и цялата атмосфера. Изобщо... А за мечтите... за тях ще намеря време... Но може би утре. Стига за тази вечер!