Страданието и изгнанието в чужбина и родината
Изгнанието винаги се асоциира с отдалечеността от дома. Това може да е по принуда или по собствено желание. Всеки има правото да търси щастието си, където сметне за добре, но понякога изборът да го търсим извън дома е с висока цена. Това е като присъда, която сами сме произнесли над себе си. Но няма лесни избори. Понякога намеренията и очакванията ни са добри, но развитието на нещата не оправдава нашите надежди. В душата си започваме да бъдем раздирани от страдание и от чувството за изгнание във връзка с нашия избор. Раздвоението между родината и чужбина е дилема, пред която се намират милиони българи от деситилетия насам. Успешният живот зад граница не е гаранция за щастие. Никой не отрича, че чуждата земя дава повече възможности, но всеки се е отправил към нея от материални подбуди. Щастието не се намира извън родината. То е там, където е твоето семейство. То е там, където си проплакал за първи път и си поел първата си глътка въздух. Където до късно си играл като дете с твоите приятели. Където искаш един ден да бъде твоят гроб. Поне душата ти и това, което е останало от теб, да бъдат положени в земята, която те е родила и откърмила.
Страдание и изграние има и за тези, които живеят в собствената си родина. Само като си представим всеки българин изпратил в чужбина свой близък, можем да се досетим колко болка се крие в гърдите на майки, бащи, братя, сестри, съпруги, съпрузи, деца. Дори и раздялата да е за определен период от време, а не завинаги, пак боли. Всяка вечер заспиваш с молитва на уста скъпият за теб човек да бъде закрилян от Бога, защото освен Него, той си няма друга опора далече от дома. Колко болка се крие в това да казваш, че си добре и се справяш без някого, когато това не е така. Но нали не бива да притесняваш никого? Всеки го играе щастлив от другатаа страна на телефона, а в сърцето – празнота. Да, живееш в родината си, но без близките не е същото. Чувстваш се самотен. Може би с по-добър обществен статус и с малко повече пари от тези, които нямат роднини зад граница, но празен отвътре. Разстоянието и времето променят. Това, което изпуснеш, не можеш да компенсираш с пари. Да видиш детето ти как расте, да видиш родителите ти как остаряват под твоите грижи, да заспиш до любимия.
Самотата е всеобщ бич. Онзи неизговорен вопъл, който напира в дълбините на душата. Който раздира сърцето на парченца. Самотата носи и примирение. Понякога не можеш да се справиш с нея. Дори и сред хора, в ума си ти си самотен. Прибираш се вкъщи, а там никой не те чака. Ти си изгнаник. В миналото изгнаничеството е било политическо наказание, сега е участ на цял един народ. А може и това да е политическа присъда, произнасяна над народа ни от различни правителства. Съдби много, неволята е една за всички. Тъжно е да знаеш, че една страна загива, щом тя е непрекъснато напускана от своите деца, които често повече не се завръщат. Тъжно е, че родителите си отиват, а децата им ще отгледат потомството си на чужда земя. Но България е свикнала да страда и да понася всичко безропотно в мълчание и изгнание. До кога ли? И ще има ли кой да крепи още тази наша родина? Бъдещето ще покаже, ако имаме сили да го посрещнем. А до тогава заминалите надалеч от България и тези, които още са тук, ще превъзмогват своите неволи. Няма да говорят за тях къде от гордост, къде от болка. Българинът, ако не друго, поне умее да си мълчи.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Николина Барбутева Все права защищены
