Сам си, но дори не си сам със себе си. Сам с нищото, сам с небитието. Седиш и усещаш, че душата ти кърви, а сърцето вече сякаш го няма! Душата ти... Тя е студена и мрачна и сякаш завинаги се  е скрила от теб и света и сякаш тази тъмнина в нея крие и тебе от другите. От тези, другите, които не те разбират, не те подкрепят, не те обичат. Ти си сам в този свят, не го искаш, но сякаш душата ти сама те кара да го правиш. Намерил си едно място - на привидно спокойствие, където караш сърцето ти да говори, но то мълчи, защото е наранено - от всичките тези лъжи, от целия този свят на маски, на овчи нрави и фалшиви усмивки. Колко е лесно да не си ти , да си винаги в различна кожа, но ти избираш да бъдеш себе си. И как ти се отразява това - душата ти остава самотна... Опитваш се да бъдеш щастлив и отваряш вратата навън, но какво получаваш? Поредната доза фалш и апатия. Чудиш се защо другите не са като теб...

Какво са хората и имат ли изобщо те днес душа? Но какво изобщо е душа? Това е най-висшата проява на човечност, най-съкровеното място в човека. Но тя трябва да се обогатява, да се развива, да се полива с животворна вода. Тя е една Райска градина, изпълнена с най-красиви цветя и най-прекрасни багри, но всичко това хората трябва да пазят, да обичат, да се грижат за него, да се грижат за този техен малък прекрасен свят. Те трябва да допускат и други хора в него, тези, които ще внесат нови багри и ухания в градината. Всеки човек е изгубен в себе си и в света по един естествен начин, но чрез тези ухания и багри той може да открие своето друго Аз, по-красиво, по-добро, по-усмихнато. И всичко е толкова лесно, трябва само да отвориш Златната врата към своята душа и сам да поканиш някой вътре. Толкова лесно, но и същевременно толкова трудно, че е невъзможно да се случи.

Какво правят хората днес? Те бързат, бързат и не мислят, а просто „ живеят по инерция”, станали са едни механизирани същества, но все пак с душа. Но може ли да се каже, че това е душа? Не съм сигурна, че мога да потвърдя това. Те са заключили Златната врата с катинари, преди да са успели да преминат през нея и си мислят, че са щастливи, мислят си, че живеят. Душата им е станала една дупка - кървава дупка. С всяка стъпка, която те правят през своя житейски път те се отправят към тази дупка, без дори да знаят. Защото всяка крачка е грешна, неправилна.

И аз се отправям натам, но го знам, искам да го променя, но всички мои мечти се чупят, а сънищата ми са студени и мрачни - като душата. Искам по-добро място, искам да дишам истински, да не се чувствам така празно и да не ми е така студено. Силата е в мои ръце, да, но всеки път, когато се опитам да се променя, да се усмихна, да се отклоня от ужасната пътека, сякаш се събуждам, прозирам, че никой друг не се опитва да го направи, че никой не иска да прекрачи през Златната врата. И си казвам - не, проблемът не е в мен, не е и в света - той е едно прекрасно място за живеене, но никой не иска да го проумее. Нашата хищническа природа винаги надделява над чувствата, над сърцето и ние продължаваме да използваме, без да даваме нищо от себе си, продължаваме да късаме, без да садим, да се присмиваме, без да обичаме. И всичко това, защото сме толкова слаби, защото се страхуваме от самите себе си, страхуваме се от самотата, от това да не бъдем унижени, да не бъдем забравени. И тези маски, с които всеки ден живеем, ни помагат за това. И си мислим, че сме щастливи... И  тук възниква парадокса - да се чувстваш щастлив - ТИ - да се чувстваш щастлив, без дори да си сигурен какво е щастие и дали изобщо това си ти или поредната твоя маска. И когато си сам започваш да се замисляш за това и прозираш колко си жалък и фалшив, че няма никаква причина да останеш, че дори и смъртта няма смисъл. Прозираш, че единстевното спасение от това състояние на душата е като не мислиш, като си сред останалите и се затрупваш с още повече работа и се забързваш още повече, за да не мислиш- само бягаш от себе си и от своите мисли, не оставаш сам със себе си, дори и сам с нищото, защото това те убива, но единственият начин да стоплиш душата си, да внесеш светлина в нея, е като сам влезеш през Златната врата, като сам се опиташ да минеш през тъмния лабиринт и стигнеш до нея. И никой няма да ти помогне в това, защото никой не се интересува от теб, трябва ти само едно тихо и спокойно място, за да си насаме със себе си, но точно от това се страхуваш. И така омагьосаният пръстен се затваря и отново всичко започва отначало, защото е толкова по-лесно да затвориш душата си, толкова е лесно да станеш част от всички, да живееш, без да мислиш.

Нека оставим „ великите” открития и разсъждение на философите, поетите, писателите, защото ние имаме друга работа, много важна работа, която не търпи отлагане - трябва да отидем до близкия магазин за поредната нова маска, защото усещаме, че със старата вече „ нещата не вървят”, че с нея вече ставаме безинтересни на „големите хора”, които искат нови клоуни, нови забавления, които сами не знаят кои са, изгубени в пръстена, някъде там по пътя към кървавата дупка.

А Златната врата никога няма да се отвори, а в душата цветята отдавна увяхнаха - невидели светлина, непочувствали топлина, умрели, преди да са разцъфнали. Това е проклятието, което тегне над всички човеци, защото ние всички сме хищници, обичащи забраненото, вземащи, без да даваме, бързащи, без да мислим, страдащи без логично основание, щастливи, без още по-логично основание, затворени в себе си и бягащи от себе си единствено от страх - от самотата, от нараняване, от забравяне, а душата е все така мрачна и студена, без дори да мислим, че тя съществува.