Сам си, но дори не си сам със себе си. Сам с нищото, сам с небитието. Седиш и усещаш, че душата ти кърви, а сърцето вече сякаш го няма! Душата ти... Тя е студена и мрачна и сякаш завинаги се е скрила от теб и света и сякаш тази тъмнина в нея крие и тебе от другите. От тези, другите, които не те разбират, не те подкрепят, не те обичат. Ти си сам в този свят, не го искаш, но сякаш душата ти сама те кара да го правиш. Намерил си едно място - на привидно спокойствие, където караш сърцето ти да говори, но то мълчи, защото е наранено - от всичките тези лъжи, от целия този свят на маски, на овчи нрави и фалшиви усмивки. Колко е лесно да не си ти , да си винаги в различна кожа, но ти избираш да бъдеш себе си. И как ти се отразява това - душата ти остава самотна... Опитваш се да бъдеш щастлив и отваряш вратата навън, но какво получаваш? Поредната доза фалш и апатия. Чудиш се защо другите не са като теб...
Какво са хората и имат ли изобщо те днес душа? Но какво изобщо е душа? Това е най-висшата ...