Сътворението - закачлива версия
Бог беше доволен, разкърши снага и протегна ръце. Схванатите му от изпипване на детайли пръсти изпуснаха още няколко светкавици в космоса и се отпуснаха. Почувства безметежния покой с наслада от свършената работа. Жълтото слънце приятно топлеше тялото му. Погледът му в унес се зарея по вселената, която току-що беше създал. Лазурносиня планета с пухкави облаци, зеленикаво море и златист пясък, снежни върхове и страховити клисури, огнени вулкани и грандиозни ледници на двата полюса. Да... беше надминал себе си. Пък и тази прозрачна луна, която да осветява нощите на този свят Земя - великолепно хрумване! Нужна му беше почивка, вглъбяване. Следващото му творение трябваше да бъде достойно продължение и той се отдаде на вековна дрямка.
В просъница мярна някакви зелени детайли. Постепенно те придобиха форма и движение. Той се разбуди, тръсна гигантската си глава, загреба две шепи от океана, наплиска лицето си и се захвана за работа. Скоро малкият свят стана още по-омаен. Появиха се поля с безброй треви и пъстри цветя, прохладни гори от високи и кичести дървета. Бог ги дари със семена да запълнят цялата планета с аромата си. И все пак нещо липсваше. Нещо малко, което да изпълни този рай с живот, с игра, с борба... и Бог ги създаде. Милиони живи твари - да плуват, бягат и хвъркат. Векове той им се радва. Разсмиваше го енергията, която кипеше в тях.
Беше добро и все пак на Бог му стана мъчно. Какво щеше да остави от себе си, когато отиде да прави други вселени. На кого щеше да остави той този свят. И Бог се замисли. О... дълго стена той. От сълзите му океанът стана солен, а огненият му дъх изпепели пустините.
Но накрая Той ги роди, по свой образ и подобие. И създаде Бог хората, да властват на земята, да страдат и обичат, да творят и раждат като Него. Сега вече наистина беше доволен, но беше и мъдър. Помнеше основното божие правило. И направи той хората смъртни, та да царуват, но и умират, за да са вечни само делата им. Да пребъде само това, що създадат по негов пример с вяра и грижа.
И замина Бог надалеч, през девет галактики в десета, да ражда други животи. Пък хората... да му мислят, а ако не могат – да си мрат.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Костадин Димов Все права защищены
))
