Тъжна съм... времето и то е абсолютно депресиращо... сивите облаци... голите дръвчета... пустите улици.. Излезеш на чист въздух и веднага усещаш напрежението... Една топка тъга е заседнала в душата ми и не мога да я ритна от там. Разбираш ме... сигурна съм, че и ти си имал това чувство.
Стоя си... замислена отново... пак някак си неразбрана. Защо всъщност?! Какво се случи пак? Защо на мен? Защо отново?! В този живот всичко е наопаки... нищо не става така, както искам аз. Стремя се... опитвам се, желая, но винаги липсва нещо. Нещо малко, но липсва.
Да се върнем към топката... дoкога ще стои там заклещена? Докога ще ме измъчва така? Опитах се да намеря решение, но изглежда пак съм поела грешната посока. Добре! Замислям се и готово...
Има определени моменти, ситуации в живота, които носят със себе си не толкова приятни емоции за нас. И какво правим ние?! Искаш да знаеш ли? Ами много просто... оставяме се да бъдем сразени, наранени или обидени. Защо? Защото собственото ни гледище над нещата ни кара да ги разбираме по такъв начин.       Да, така си е... не се чуди!
Всички сме различни, затова сме и хора, нали? Всеки възприема нещата, думите, мнението на хората по различен начин... точно затова са и емоциите сред хората различни. Защо сме тъжни? Защо тази топка е още тук? Защото тогава... на онова място... с онзи човек... проведох онзи разговор... Какво стана след това? Потънах в тъга, защото разбрах, че за един човек не бях това, което исках да бъда. Не получих това, което очаквах, въпреки че дадох това, което имах... Мъчно е и боли...  Но като се замисля сега и си давам сметка, че мъката по миналото, по неизживяното, мъката по копнежа за любов... всичко това е безсмислено... Какво правя аз сега?! Стоя седнала в моята стая... втренчена в една ТОЧКА, с тази гадна топка в душата, гледам, мъча се и тъгувам за някой, за който в действителност не съм била толкова важна и истинска... Оставих се на един нищо и никакъв човечец да ме срази и да съсипе всичко, постигнато от мен до сега... Страх ме е да продължа напред, но пък не искам да се обръщам отново... не и за стотен път.Точно днес е денят... да... има някаква магия в него... и аз имам силата...
Ставам... изправих се гордо... Хванах свитата топка... изтръгнах я и я хвърлих през прозореца... Нека тя сега се лута по празните и студени, сиви улици и намери спасение някъде... Аз съм силна от днес, да... много дори. Обещах си да не гледам назад и да се науча да приемам ситуациите и мненията на хората такива, каквито са. Не губя нищо... а се научавам да живея пълноценно за себе си, защото аз съм важна!
Облякох се... навън все пак е студено... Излязох и вървя по прашната пуста улица зад блока, която води до онзи хубав парк, където се събирахме всички през лятото... Подминах парка... не се спрях, за да гоня отново спомените... Продължих напред и загърбих миналото... оставих и онзи, тогава важен за мен човек там... Oставих го и сега ми е добре!
Сега виждам усмихнатите хора по улиците, виждам смеещите се деца, загрижените хора, но видях и тези, от които бях и аз преди... Замислените... с втренчения в ТОЧКАТА поглед... тези, които още и още се обръщат назад и не искат да пуснат миналото... Разбрах, че cъм направила правилния избор, защото сега мога да правя разлика, мога да сравнявам нещата от "преди" и "сега" и виждам, че наистина не съм загубила, а спечелих... Как какво?!!!Спечелих нов шанс...