ул.Гогол 21
Някога живеех на партера, в кооперация на улица със зелени дървета. Входната врата- желязна, двукрила-едното крило винаги скърцаше, затова и вратата си беше винаги отворена. Децата умираха да дразнят бабите и често се люлеехме на едното крило. То съскаше, хрущеше, а ние се заливахме от смях, когато лелички и баби с ролки на главите и посинени коси, нервно изскачаха по балкончетата да ни порицават и заплашват, че ще се оплачат на родителите ни. Прозорецът на стаята ни беше точно до тази врата, само прескачам и съм навън. Помня, все едно вчера е било,всеки детайл в къщата и около нея. В апартамента рядко влизаше светлина, едно от това, че беше съвсем ниско, друго, че дърветата спираха лъчите. Лятото, когато валеше силно, вътре ухаеше на зелено,на гора..Тогава обичах да затварям очи и да си мечтая. Мечтаехме много, играехме много, четяхме и ходихме на кино за левче, понякога по 3-4 пъти на ден на един и същи филм. Кино "Влайкова" беше на 200м от вкъщи, а баба ми беше Директор по онова време..та ни пускаха и за без пари. Обичах да гледам "Белоснежка и Червенорозка", едва ли някой го е гледал толкова пъти и с такова нескрито удоволствие! Игрите, ех, игрите- всякакви-популярните: жмичка, ластик, кукли, гоненица, дама, но си измисляхме и наши. Имаше деца, много деца и всички играехме заедно. През Ваканцията още от сутринта скачахме в късите гащи и бегом навън. Преживявания- много, с много одрани колене, изкълчени ръце, синини и рани. Истински герои! Без спирачки! Баба ми, помня я, милата, все ме викаше,застанала на малкото балконче, да се прибера, за да хапна..Ама кой ти слуша! Успяваше обаче тя да ни прикотка да глътнем по някой залък. Любимите ми филии- лютеница, мед, халва..Още усещам аромата на пресния хляб, сирене и домат...Някак съществото ми е съхранило слънцето и ароматите от детството. Череши и вишни. Баба ми правеше страхотен сироп...и сладък салам с бисквити.. Правеше..Сега я няма и всичко е различно..Различна е кооперацията, балконите са остъклени, а апартаментът на чичо Васко е фризьорски салон. Различни са хората и цветовете, и ароматите..Останала е обаче желязната врата, малко осъвременена, но доста подобна на нашата..Иска ми се да се залюлея на едното крило и да вдигна шум, искам да ме вали дъждът и да се омажа до лактите с мед и масло, искам да видя милата си баба как усмихната ме вика с чаша вишнев сироп в ръка... Искам..Залюлейте ме, моля!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Elena Rafailova Все права защищены
