Някога живеех на партера, в кооперация на улица със зелени дървета. Входната врата- желязна, двукрила-едното крило винаги скърцаше, затова и вратата си беше винаги отворена. Децата умираха да дразнят бабите и често се люлеехме на едното крило. То съскаше, хрущеше, а ние се заливахме от смях, когато лелички и баби с ролки на главите и посинени коси, нервно изскачаха по балкончетата да ни порицават и заплашват, че ще се оплачат на родителите ни. Прозорецът на стаята ни беше точно до тази врата, само прескачам и съм навън. Помня, все едно вчера е било,всеки детайл в къщата и около нея. В апартамента рядко влизаше светлина, едно от това, че беше съвсем ниско, друго, че дърветата спираха лъчите. Лятото, когато валеше силно, вътре ухаеше на зелено,на гора..Тогава обичах да затварям очи и да си мечтая. Мечтаехме много, играехме много, четяхме и ходихме на кино за левче, понякога по 3-4 пъти на ден на един и същи филм. Кино "Влайкова" беше на 200м от вкъщи, а баба ми беше Директор по онова вре ...