Когато истина и измислица се смесят в една реалност, не ми остава нищо друго, освен да затворя очи и да започна да ги разделям имагинерно. Разделям моменти, изгубени във времето, моменти, необходими ми да забравя и моменти, каращи ме да се усмихвам. Усмихвам се на всичко и всички. Смея се на себе си и за себе си. Чуждата усмивка превръщам в своя и в нея губя част от тъгата си. Но останалата част остава. Остава в мен като едно голямо мастилено петно, попило в канапето. Канапето, на което ти ми обеща да не си отиваш...
И ето, сега стоя сама на същото това канапе... с петното и без теб. Теб те няма. Съществува само имагинерната илюзия на твоето някогашно съществуване. И опитвам се да стана, но не мога. Силите ми за борба се изпариха в момента, когато ти каза "сбогом". Иска ми се да вярвам, че то не е онова "завинаги", което всички имат предвид и някой ден просто пак ще те срещна. Иска ми се споменът за дъха ти да не ме преследва, но и сега го усещам. Иска ми се да избягам от спомена, койт ...