Sep 20, 2007, 11:19 AM

Утопия 

  Essays
2160 0 2
3 мин reading
Когато истина и измислица се смесят в една реалност, не ми остава нищо друго, освен да затворя очи и да започна да ги разделям имагинерно. Разделям моменти, изгубени във времето, моменти, необходими ми да забравя и моменти, каращи ме да се усмихвам. Усмихвам се на всичко и всички. Смея се на себе си и за себе си. Чуждата усмивка превръщам в своя и в нея губя част от тъгата си. Но останалата част остава. Остава в мен като едно голямо мастилено петно, попило в канапето. Канапето, на което ти ми обеща да не си отиваш...

И ето, сега стоя сама на същото това канапе... с петното и без теб. Теб те няма. Съществува само имагинерната илюзия на твоето някогашно съществуване. И опитвам се да стана, но не мога. Силите ми за борба се изпариха в момента, когато ти каза "сбогом". Иска ми се да вярвам, че то не е онова "завинаги", което всички имат предвид и някой ден просто пак ще те срещна. Иска ми се споменът за дъха ти да не ме преследва, но и сега го усещам. Иска ми се да избягам от спомена, който разрушава света ми. Споменът за теб разбива мислите ми и не позволява да мисля за нищо друго, освен за теб.

Петното от мастило, попило се в душата и сърцето ми. Изпълни ме с най-красивата емоция на света и си отиде. Като проливен летен дъжд. Топъл и силно ухаещ, но опасно застрашителен. Не исках да бягам и нямам сили да бягам. Иска ми се да кажа, че не мога, но истината е, че не искам. Обичам да ме боли, когато мисля за теб и как можеше да бъде, но не и в нашето сегашно време.

Петното стои там и не мога да го изтрия. Загрозява фона на предишната ми нормалност. Преди да срещна теб и да опетниш сърцето ми. Искам да те мразя, но ако успея да го направя, ще пренебрегна себе си и всичко, в което вярвам. Не мога да те намразя, защото споменът за теб, макар и силно парещ гърдите ми, носи усмивка в очите и сълзи, стичащи се по бузите.

Чувствам се като във филмите, където винаги има по един самоубиец. В този филм това съм аз... искам да съм с теб, но се задушавам от мисълта, че трябва аз да се жертвам. Цял един живот само жертва бях. На семейството си, на приятелите, на другите, на теб. Бях жертвен агнец и остана само споменът.

Този спомен, който не мога да забравя. Споменът, който разкъсва сърцето ми на малки парчета месо и храни зверовете с него. Никога няма да ме напусне, но аз ще го заменя. Сега или след малко аз вече няма да те усещам, няма да се обръщам, търсейки теб. Няма да се надявам ти да положиш ръката си на рамото ми, а после да ме прегърнеш. Няма да живея в лъжовната заблуда на надеждата, която сътворих сама. Няма да живея с това нещо.

Ще посадя дръвче, на върха на което своят лист ще нарека. И ще бъда на върха на себе си. Върха на това дръвче. И с мен то заедно ще расте. Ще се превърне в дъб висок и силен и нищо няма да го повали. И на този връх тогава, ще се извися, почти докоснала небето аз ще искам да летя. Но няма просто тъй да падна, защото високо ще се извися. Няма с надежда корените ми да са пропити , а със вярата в мен. Защото всичко, което някога съм била е просто загубена вяра, към която намирам пътя си.

По всеки клон ще разпределя, миналото си и спомените, които ме измъчват. Ще съградя отново клоните които ти така грубо пречупи, за да ми напомнят за грешката. За да не забравя никога как паднах в пропастта и как излизам сега с леко наведена глава.

Беше ме срам от мен, но тогава направих единственото нещо, което ми оставаше - засадих това дърво. Вплело в корените си обич и омраза, страст и твоята проказа. И извиси се това дръвче високо в небесата, за да ме спаси от спомена за теб. И ще ме спаси, аз зная, само нека и сънят си тръгне с теб, отново... остани утопия за мен

© Вяра Ангарева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поклон и благодаря
  • Единствения човек,на когото можем да доверим живота си се крие в самите нас.Ако вярваш в себе си,ще си винаги на върха,стига да съумееш да направиш прибиваването си там удовлетворяващо за теб. Браво!!!6
Random works
: ??:??