3 min reading
Когато истина и измислица се смесят в една реалност, не ми остава нищо друго, освен да затворя очи и да започна да ги разделям имагинерно. Разделям моменти, изгубени във времето, моменти, необходими ми да забравя и моменти, каращи ме да се усмихвам. Усмихвам се на всичко и всички. Смея се на себе си и за себе си. Чуждата усмивка превръщам в своя и в нея губя част от тъгата си. Но останалата част остава. Остава в мен като едно голямо мастилено петно, попило в канапето. Канапето, на което ти ми обеща да не си отиваш...
И ето, сега стоя сама на същото това канапе... с петното и без теб. Теб те няма. Съществува само имагинерната илюзия на твоето някогашно съществуване. И опитвам се да стана, но не мога. Силите ми за борба се изпариха в момента, когато ти каза "сбогом". Иска ми се да вярвам, че то не е онова "завинаги", което всички имат предвид и някой ден просто пак ще те срещна. Иска ми се споменът за дъха ти да не ме преследва, но и сега го усещам. Иска ми се да избягам от спомена, койт ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up