Потъвам... губя се в думите неизречени и скатани дълбоко в чекмеджетата на моята душа. И не искам да ги изкарвам наяве. В тези душевни чекмеджета е твърде прашно и всичкта пушилка, която ще се вдигне, ще ме задуши. Макар че тези смачкани листи с грозно написани думи също пречат. Но така са си само за мен. Прахта от моите мисли няма да достигне до хората, които обичам. Те също си имат пълни душевни чекмеджета с техните листи, с техните думи. Нека всеки си гледа своето и не се опитва да преписва нечий живот. А кошчето за отпадъци вече е препълнено със сълзи. Просто се опитах да изчистя прахоляка, но сълзите не помогнаха. Само препълних кошчето и сега трябва да ходя да го изхвърля. А ме е страх. Страх ме е от това, което ще видя. Голям ръждив казан, пълен с отпадъците на други хора... Как няма да ръждяса с толкова сълзи. А дали вече и душите ни не ръждясаха. С това отваряне и затваряне на душата - за различни хора - пантите взеха да проскръцват. Имат нужда от смазочно масло. Или пък любов. И тя върши работа. Но произведителите предупреждават за нежелани дефекти. Ако не поддържате винаги пантите с любов, те могат да се развалят и душата да остане без вратичка. Разбита...