Казват, че това, което ни спохожда всекидневно - радостта и скръбта, любовта и раздялата, неуспехите и успехите, разболяването и оздравяването - е точно толкова, колкото можем да понесем - нито повече , нито по-малко.И изобщо замисляме ли се някога, че фантазиите са по-истински от самата реалност? Нали начинът, по който възприемаме нещата, е нашето отношение към тях. Колко относително и обезкуражаващо звучи всичко това! И на този фон, превърналото се в изход от безизходицата вглеждане в себе си и битието! Накрая неизбежно разбираме, че това е механична представа за света и неговите метаморфози, защото оказва се,че изпитанията , които ни спохождат и изпълват живота ни , поради необясними причини , не са подредени едно след друго, както би трябвало да се очаква. И тогава, в противоречие с наученото , се запитваш, не без основание дали пространството е триизмерно и дали времето не е състояние , а не линейна последователност от случвания? И всъщност , ако е така, има ли отминали, сегашни и ...