Усещане, че искам да се извикам толкова силно, че да ме чуят вълците в Канада.

понякога нареждам пъзела на живота си и виждам косми в кал, мръсотия, влакна, всякакви улики
от моя съдбовния си теч, които артефакти тъй ме предизвикват да  заобичвам чистотата, но не онази кухата
на онзи дебил дето си купи книга на Криско пред мен, дет' ще я сложи до другите 15 книги на библиотечката си в  жилището му, което винаги е чисто, 
просто щото няма кой знае какво в него, особено сега с тези плоски плазми колко пространство се отваря.
Не от тази чистота, а от тази, която превръща хаоса в хармония, анархичното изобилие в приказен пейзаж от 1000 листа 
по дървета, които не стоят обаче разхвърляно като партакеши.
А  стоят красиво и потъваш в мека дълбочина, където може да се разтвориш и да дишаш разцъфтяващ.

вървя из града и си мисля, гледай сега какво нещо е щастието.
(Калъфи в магазини за калъфи за телефони. Заложници в заложни къщи.)
Ти си щастлив харчиш пари за вещи и изживявания, а зад тези вещи и пари сигурно някъде там в Китай стоят милиони нещастни съдби.
И какво се получава заради моето щастие някой страда. Ами вместо да се вайкам за това, не мога ли поне да се опитам
да усмихна един нещастен човек ей така безкористно? Не, не. Това не опит за придобиване на значимост.
а опит за хармония. Не ми се слуша за онова вселенско правило да не правиш непоискано добро.
сърцето ми го иска бе, глупаци егоистични самовлюбени твари, щяло да има наказание за стореното добро.
Майната му , важното е сърцето ми да е добре. Ако то е вдъхновено достатъчно силно, сигурно бих могъл да понеса повече.
Не просто да понеса. А да обикна мъката и скръбта си. Както зимата и есента. Не че не обичам лятото и пролетта, 
но са ми малко едни такива наивни и разюздани.
И така де, да мога на жертвената клада да се усмихвам смирено и благодарно за болката.

Рядко срещам човек, който да е като гора, като планина.
Тъй тих, но и тъй огромен и просторен. Спомням си удара от скоците в плитките заблатени хора.
(А защо и аз да не съм такъв за някой друг?):
Гризваш дърво, тиня и много скука. Ужасно предсказуеми хора, ужасно... и то все със скучни предсказания.
Свежият студен зимен въздух, който отмива разлагащите ми се мисли в главата. Той е там в планината.
Става въпрос за онази гледка, която зейва под мен щом ме пускат от хеликоптер над някоя борова полузаснежена гора.
Същото усетих, когато се запознах с нея от близо.
Заглеждам се в... аурата ѝ. Ииии не. Знам че не искам да се влюбя или със сигурност не по начина, по който съм влюбвал и преди.
Даже не знам. Но знам, че се усещам като пред хилядите дървета, скали, листа, треви , снежни преспи, студен въздух в планината.
И се заразявам с безгранично спокойствие и тишина. Всяка моя дума боли и загрозява това смълчание. 
Защо се осмелявам по дяволите да описвам с думи, нещо
което не е изградено от думи. Или просто думите са стрели, които трябва да улучат нечии акупунктруни 
резонансни точки от картата на опита на тялото?
Усещам, че не бих си позволил да се прострастя към нея. 
Не бих си позволил да я обсебя. Единственото, което бих искал: да мога да бъда на същата честота.
Искам да летя по този начин. Първата картина, която изникна за нея в главата ми е, 
как препускам с шейна в белотата на снега и кучета ме теглят напред.
Адреналинът ми шурти в мозъка. Чуват се и вълци. Чувствам се див и щастлив.