Въпроси за „Минута е малко“
Преди известно време Недялко Йорданов помести на фейсбук страницата си стихотворения – посвещения на негови приятели, придружени с общи снимки. Сред тях са знаменитите ни поети Стефан Цанев, Христо Фотев, Любомир Левчев, Дамян Дамянов. Снощи заспах, а тази сутрин се събудих с една и съща въртележка от въпроси, на които не мога да намеря отговор.
Поетите се уважават, подкрепят се, приятели са за цял живот, а политиците се мразят и ненавиждат, злословят един срещу друг, интригантстват и се чудят как да оплюят своя партиен опонент, как да му подложат динена кора. Кой има полза от раздорите между тях? Дали ги облагодетелства и ги прави щастливи подобно поведение? Колко простичко го е казал Ханс Кристиян Андерсен: „Единственият начин да си щастлив, е да си полезен на света.“ Не за света, за народа си да милеят. Нали и едните, и другите сме ги избрали, за да работят в полза роду? Нали и бесепари, и гербери, и депесари, и ПП и ДБ, и възрожденци са човеци, българи, родени и израсли на една и съща земя, тя ги е хранила и поила? Какво имат да делят? Властта не им е бащиния!
- Кое поражда различието в мисленето и в поведението на поетите и политиците?
- Как се назовава пределът между обичта и омразата?
- Защо един ти подава ръка, прегръща те, а друг се опитва да те събори в калта?
Мисля, чувството поражда оценката. Ако се осквернява онова, което обичаме, боли ни, реагираме. Случва се да демонстрираме тази болка, да я манифестираме, да я митингуваме и да създаваме проблеми на полицията, на властимащите. Да, случва ни се на нас, гражданите на България, да ни кипне от неправдата, да излезем по улиците и да протестираме. Но…как?! С хвърляне на павета и палене на контейнери в центъра на столицата? А светът ни гледа и ни се чуди! Е, има аналози за успокоение на съвестта на по-бурните, трудно овладяващите Емоцията. Сигурно си викат : „Ами във Франция, в Гърция, там протестиращите вършат по-големи зулуми!“
Да си кажа най-накрая думата. Гордея се, че съм родена в България сред дивните, сенчести гори на Лудогорието, че съм родила и отгледала там децата си, че съм отдала няколко десетилетия живот, обучавайки и подготвяйки децата на моя роден край за тяхното, за нашето общо бъдеще.
Понякога обаче ме е срам, че съм гражданка на държава, в която се случват унизителни неща. Но… както се казва в една мъдрост, човекът не е дърво. Като не му харесва мястото, където е, има си крака, може да се премести на друго.
И … сега пореден N-ти въпрос изниква пред мен?
Къде да се преместя да живея?
В Щвейцария, в Алпите?
Или на Тибет?
В Маями не ща да ходя. Там имало много насекоми и буболечки, алергична съм към ухапвания.
Край Червено море?
Там не може.
Знаете защо.
Самадхи
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Гюлсер Мазлум Все права защищены
