Да правиш реклама на гнева е също като да ходиш по острието на бръснача.

И въпреки това аз ще си позволя да я направя днес. Защото социумът толкова ни е натъпкал до козирката с фалшиви мнения и щамповани фрази кое е добро и кое - лошо, та ми иде да си избера една особено любима щампа, да я сритам хууубавичко и да си я ритам по целия път до бунището, да я паркирам там с един финален ритник и да плюя отгоре ù, а сетне да запаля проклетото бунище.

Агресивно ли ви звучи? Много се радвам. Все пак рекламирам продукт. Противно на повечето рекламирани боклуци обаче, този се оказва качествен. Макар и едва след като обелиш агресивната му опаковка.

Едно време (отдавна, наистина) бях много гневен човек. До степен, в която съм наранявала физически. И другите, и себе си. От гняв. Тогава обаче бях невръстен тийнейджър, нямах достатъчно акъл в главата да тръгвам да си изяснявам мотиви и да правя причинно-следствен анализ, а околните винаги бяха твърде заети, за да тръгнат да се занимават с някакво ядосано момиче, което бяга от училище (и от къщи), купува си не дотам позволени неща и с гордост получава двойка. Да, наистина с гордост - няма да забравя думите на учителката ми по физика в девети клас, когато надменно заявих, че не знам нищо и че и не желая да знам, изправена пред черната дъска.

В някакъв момент обаче реших, че да изпитвам гняв е твърде лошо и срамно. Че е грозно, обидно и изобщо, позор. Не съм съвсем сигурна, но май същите онези щамповани фрази от по-горе бяха намерили вратичката към душата ми, бяха се настанили вътре и бяха качили крака върху масата като самозабравил се гост.

Задуших някак гнева си. Станах добра, мила и прилежна. Трудно можеше да се намери по-любезен човек от мен. Помагах на всичко и всички (само не на себе си). Не си позволявах да се ядосам, а усетех ли наченки на някакъв гняв, веднага ги натиквах надълбоко в шкафа на подсъзнанието си.

Сега си мисля, че тогава направих несъзнателно всичко това, без да си давам ясна сметка за него. 

И какво мислите, че стана? Задушеният гняв се засегна жестоко от това пренебрежително поведение и се обърна срещу мен. Шкафът с "лошите" мисли в някакъв момент се препълни и преля навън. Последвалите времена наистина не бяха много весели. Защото натъпканият навътре и отречен гняв се превръща в - познайте какво? Правилно, в депресия. 

Главните причини, поради които се сприятеляваме с гнева, са две. Или някаква нужда - осъзнавана или не - не е посрещната и задоволена, или някаква граница е нарушена. Съборил си стените си, отворил си душата си, пуснал си всеки да нахълта вътре - и ето ти цялата паплач на гости. Потъпква, гази, чупи де-що види, а после с нагъл вид ти заявява, че да не прощаваш и да се възмущаваш е твърде нехуманно. Какви ти граници! Край - принуден си да слугуваш на самозабравилите се гости и да се усмихваш всеопрощаващо на всичките им безобразия. Само че, разбира се, когато продължиш твърде дълго по този път и стигнеш до ъгъла, в който безутешно те чакат тъгата и опустошението, никой не те упреква. Никой не ти казва, че е грешно и неправилно да се чувстваш по този начин. Да сте чули някой да заклеймява депресията? Не, тя далеч не е толкова лошо нещо! Но виж, гневът - това е смъртен грях. А че има здравословен гняв, който не само, че може, а трябва да бъде изразяван, се говори само в кабинетите на психолозите. (Между другото уведомете ме, ако чуете някъде нещо за здравословна депресия.) 

През последните две години се уча да се сприятелявам наново със стария си познайник. И с учудване забелязвам колко по-жива започнах да се чувствам. Гневът (разбира се, когато е с мярка) ми помага да проумея нуждите си и да начертая онези граници, които толкова често бяха прекрачвани преди отвън. Дори от напълно непознати.

Имам нужда от гнева си. Имам нужда от границите си. Имам нужда от мрачното си, гневно настроение. Знаете ли, че сега изпитвам почти непоносимо отвращение към духовни, всеопрощаващи хора, към възвишени думи, към обич и усмивки от всеки ъгъл? Влудяват ме! Това ми е за спомен от не-гневните ми времена, когато аз самата толкова се силех да бъда всеопрощаваща и блага.                 

Да, гневът е подценяван. А знаете ли какво ще се случи, ако го надцените? Ще се превърнете в агресивен истерик. Така че - с мярка. В случая с гнева цаката е да не вървите нито пред него, нито зад него. Просто вървете до него и му отдавайте нужното внимание. Защото той наистина може да бъде безценен съюзник!

Преувеличено ли ви звучи? Е, разбираемо е. Все пак, правя реклама. :)