27 сент. 2008 г., 10:29

За онези... 

  Эссе » Личные
5.0 / 1
1451 0 5
Излизам след поредното разочарование, поглеждам хората около мен, ала очите ми избягват техните. Тихо се разминаваме, като стъпки в локва (сякаш никога не са минавали), свеждаме поглед и всичко свършва. Усетих неконтролируем страх от това да ги погледна (и сякаш виновно отбягвах всички).
... Мина време; един каза, че ме обича, а аз го признах на друг; бях сама - обградена от всички, никоя - с милиард лица, вглъбена - открита пред другите, единак - в глутница, бях себе си... но не съвсем.
... Излязох отново. Валеше силно, но аз не усещах дъжда, само вятъра...
Човешка сянка мина "през" мен на пешеходната, после още една... но този път вдигнах глава, поглед учуден, пълен с укор, смут и безпокойство отвърна на моя. Но този път очите ме послушаха, вятърът ме блъскаше (принудително...), дъждът се сипеше, но аз не склоних... Нямах вече какво да крия, нямах грижа - изяждаща ме отвътре, имах вече сърце и чувства... А оная примитивна "сива" сянка отмина като буря в тропиците, като вълна разбила ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Тедитууу Все права защищены

Предложения

Ещё произведения »