Отново те сънувах...

Но за първи път такъв.

Детето ти седеше на седалката до теб в разкапалия се, мръсен автобус. И със сълзи в очите си те питаше защо си искал да умреш. Аз седях на съседната седалка и слушах, когато ти вдигна за пръв път наведената си ниско глава и погледна право в мен.

Сякаш знаеше, че съм там.

Аз знаех, че това си ти. И въпреки това сякаш не беше.

Къде беше изчезнала твоята самоувереност; гордостта, която бликаше от всичко твое? Къде беше изгубил пленяващата си усмивка?

Познах те безпогрешно само по очите - още по-тъмни и дълбоко черни.

В следващия миг те прегръщах силно до себе си и те питах какво се е случило с теб. Нима и ти си преживял нещо, което да те накара да искаш да сложиш край на всичко в този живот. Нима и на теб, в който всички околни виждат като че ли само младия, успелия, каращ  черно Порше мъж, те е заболяло до смърт? Питах те и у теб ли живее някой, на който си му безразличен, и ти ли бленуваш за някой, който е на хиляди километри душевно разстояние, въпреки че ви делят само някакви си десетина километра в реалното, физическото  измерение.

Отговори ми мълчанието ти. Само се вгледа толкова дълго, сякаш цял един живот, в очите ми.

И аз разбрах.

През всичките тези нощи, в които безсънно  гледах към необятно далечната тъмнокадифената длан  на Вселената, посипана с мигащи светулки, търсейки топлина единствено в спомените си за теб, за откраднатите ни мигове, не съм била сама. Мислите ми са достигнали някоя от тези мънички светещи същества, докоснали са трепкащото сърчице и събрани в малкото  ù фенерче, са намерили подслон до твоята възглавница.

...

Толкова безброй пъти ръцете ни са се докосвали до всяка част от другия. Толкова безброй пъти телата ни са се вплитали  едно в друго, необременявани от задръжки и дрехи. Устните ни са усещали различните ни вкусове. Очите ни са виждали всичко, което може да види един мъж у една жена и една жена у един мъж. Толкова изречени мисли, усещания, обяснения...

А за първи път те виждам сега. Когато гледаш право в очите ми. Когато си разголен от привидния си блясък, когато я няма твоята маска, когато седиш в претъпкания автобус.

А за първи път те усещам сега. Когато си сгушен в топлината на дрехите ми и аз се притискам в мекотата на твоите.

А за първи път те чувам сега. В безмълвието ти. В тишината на сълзите ти.

И богатите... могат да плачат.