Наблюдавали ли сте попаднало в стъклено предверие птиче? Мъничък затворник в прозрачен кафез. Виждали ли сте отчаяните му некоординирани опити да избяга от задушаващата и притискаща ситуация? Представете си как разтуптяното му сърчице бие учестено и как очите му неистово търсят изхода.

По  някаква странна причина в ума си се оприличих на това птиче. С ужас първо припознах себе си, а после видях и теб. Двамата с теб като събирателен образ. Образът на човека от 2020. Жителят на планетата, който живее в условията на пандемия. Звучи странно. Затова ще се опитам да обясня какво точно имам предвид.

В началото на 2О2О Световната Здравна Организация (СЗО) обяви появата на нов коронавирус, който за кратко се разпространи от Китай из целия свят. Беше обявена пандемия. Една от основните мерки срещу разпространението  на вируса, които властите наложиха, бе задължителното  носене  на  маски. Маски, които да покриват изцяло носа и устата.

Чувството от задушаване е първото усещане, което изпитах от поставената маска. Почувствах се като птичето от стъкления затвор.

Ако има нещо, от което не бих желала да се лиша е правото да дишам и да се изразявам свободно. Най- жизненоважното условие, за да съществува всяко живо същество е вдишването. Приемането на всяка следваща, така желана, глътка въздух. Правото ми да дишам е равностойно на свободата

.

Маската, която стана най-належащото предпазно средство през 2020 година, срещу световно разпространения вирус COVID -19, сякаш придоби по-особено значение в моите скромни разсъждения. Мисля, че няма случайности. Защо точно носа и устата – органите, чрез които вдишваме кислород и чрез които се изразяваме, споделяме и общуваме трябваше прилежно да бъдат покрити, „запечатани” под претекст общата безопасност.

Нямам намерение да споря по темата, а по-скоро да разсъждавам върху един друг проблем, който започна все по-осезаемо да завзема територии в умовете на хората. Въпрос, който естествено си зададох в периода на възникналата в световен мащаб пандемия. Въпрос за вируса, който заля земното кълбо или по-точно за страха от него и за паниката, която завладя болшинството жители на планетата. Вирусът на страха. Въпрос за обсебващото безпокойство нахлуло след зрително-слуховата атака върху и без това всекидневно бомбардираната ни от медиите психика.

Мисловната ни дейност бе подложена многократно на сериозен натиск от прокараните натрапчиви идеологии чрез филмовата индустрия, а също и чрез промоциращите ги музикални звезди. Всеобхватен легион от „будни” граждани, които не щадят сили да внушат страх, безпокойство, смут. Каква ли е целта? Изплашеният човек е лесно податлив на манипулации. Притиснатия от страх човек може да се контролира много по-успешно, от този който не се страхува. Искам да отбележа, нямам предвид безотговорното и нездравословно мислене и поведение. Напротив. Но сякаш масовия страх е „добро оръжие” срещу изтормозеното ни и без това общество. Отделния индивид чрез съвременните технологии е поканен да изключи доброволно трезвото си разсъждение и бистрия си ум – едни от най-необходимите защитни средства, за да може човек да функционира нормално.

Сякаш картината добива различна от представената ни досега визия. Предполагам, че ако погледнем по този начин на кризата с пандемията бихме се изплашили много повече и то не от коронавируса. Не. Щяхме да се ужасим от съпътстващите го последствия и белези. И може би такова едно състояние би било и много по-основателно.

Въпреки напредналите технологии, съвременния човек е все по-изморен, все по-неудовлетворен, все по-обезпокоен и все по-несигурен. Случайност ли е този факт?

Сякаш вируса на страха от така наречената пандемия идва тотално да срине и последните му защитни сили срещу правото му да бъде свободно дишащ, свободно изразяващ се и свободно мислещ гражданин. И резултата в следствие световния проблем – масова карантина, спазване на защитни мерки наложени към абсолютно всички. Може би ще възникне въпросът, правилата не се ли създават с цел да предпазят обществото?  Не трябва ли да служат на гражданите и да ги пазят? Наскоро прочетох кратък разказ на много уважаван от мен автор, в който той казва: „правилата би трябвало да служат на хората, а не хората – на правилата”. Споделям това мислене на сто процента.

Тъжно е, че докато се спазват мерките наложени върху всеки по света, „загрижените“ за нашето здраве пропуснаха да видят немалкото случай на самоубийства, на хора изпаднали в психози. Много хора починаха не от COVID-19, а от други не по- малко тежки заболявания, пренебрегнати именно поради всеобщата паника в обществото. Не са за подценяване и възникналите семейни конфликти и други непоправими последствия.

Разбрах за случай в Индия, при който майка убива децата си, тъй като бащата не е допуснат да се върне при семейството си поради наложените ограничения. Бащата в случая е бил единствената възможност за снабдяване с храна на бедното гладуващо семейство. Майката в момент на безизходица собственоръчно издавила плачещите си деца, не успяла да понесе гледката от пищящите ѝ прегладнели рожби.

Убедена, че има неподвластни на всеобщата психоза граждани реших да споделя кратките си разсъждения по темата. Започнах от най -безобидния сякаш на пръв поглед сигнал за масов контрол, малкият предпазен символ на нашата безопасност - маската.

Маската, зад която първото ми усещане е чувството, че се задушавам. Ако има нещо, от което не бих желала да се лиша е правото да дишам и да се изразявам свободно. Най- жизненоважното условие, за да съществува всяко живо същество е вдишването на всяка следваща жизненонеобходима глътка въздух.

В противен случай ще съм като попадналото в стъклено предверие птиче. Мъничък затворник в прозрачен кафез. Виждали ли сте отчаяните му некоординирани опити да избяга от задушаващата и притискаща ситуация? Представете си как разтуптяното му сърчице бие учестено и как очите му неистово търсят изхода.