Защо критикът не може да чете
Защо критикът не може да чете
Благодаря на всички, коментирали мои текстове - оставяте ми усещане, че съм четена, а не гледана под лупата на циника...
Всички се страхуваме от критиката, без значение признаваме или не, но докато понякога се страхуваме от чиста самовлюбеност, друг път се страхуваме от критиката, защото няма да ни прочетат правилно, няма да ни разберат. И има основание в този страх, както и съчувствие към бедния критикуващ, защото той се е лишил от текста ни.
Критикът не може да чете. Ще се обоснова:
1. Критикът забравя, че текстът е писан от човек с мнение, чувство, независимо колко приятно или не се е изказал авторът според него. Понася нечовешки мъки, за да го анализира, а накрая се оказва с куп бележки и чуденки в главата си, вместо просто да се отдаде на чувството в текста и да потанцува с душата си. Забравя, че текстът е поток от прозрения, чувство и мисъл, а не строеж на къща. Къщите не могат да захранват цели вселени. Потокът може, ако вселените се окажат подходящи, ако при него дойдат наистина жадни и пробват да пият и това не зависи от степента на жадност на критика. Неговата жадност е притъпена от многото четене "наопаки" - не чувствайки текста, a взирайки се в него опитва да го разбере. Все едно да опиташ да разбереш човек като се вторачиш в него - експериментът няма да е в естествена среда и затова ще е обречен на провал.
2. Критикът чете "на парче", а не спонтанно. Критикът не вижда целостта на текста, в стремежа да анализира е принуден да го гледа "под лупа" и така забравя за цялото. Винаги забравя за цялото. Никога няма да каже - е, да, този текст изразява мнение/чувство и това е най-важното. Дори да опита накрая да прочете текста "начисто", вече го е омърсил при опита за дешифриране и изобличаване на несъвършеното - ясно е, че има несъвършено в него, но не това е важното. Критикът не може да разбере това. Най-важно е възприемането на текста от читателя, а не от критика - възприемането на критика е пречупено - той начупва текста при четенето и трудно ще слепи счупеното без следа…
3. Критикът опитва да гадае и така не съпреживява. За да е максимално обективен, критикът се опитва да си представя как виждат текста другите, какви послания ще достигнат до тях при четенето му, дали ще им хареса или не, дали текстът ще им донесе нещо хубаво или не. Едновременно с това прави неосъзнато сравнение с всичко, което е чел досега, мислейки (без да иска), че това е все едно да е чел всичко, написано някога. Отново този стремеж към максимална обективност, когато тя е невъзможна. Критикът опитва да си представя какво е мислил авторът, какво иска да каже, как разсъждава, защо, какво, как… А каквото и да е искал да каже авторът, текстът си има самостоятелен глас и дишане. Критикът не може да разбере това. Той не признава текста за жив, докато не го изследва. А как можеш да изследваш нещо живо, без да признаваш, че е живо?!
Накратко - критикът опитва да каже дали крушата е сладка или не, а не дали ще нахрани нечий истински глад за нещо - което само четящият би могъл да разбере; никой критик не може да предвиди за какво ще се окаже гладен човек, изгубен от света. Защото всички се губим понякога от света и имаме нужда именно от авторовата спонтанност, а не от класифицирани тухли - те остават, отделим ли текста от същината му и поставим ли го в категория на някакъв принцип, забравяйки, че текстът е просто текст - думи, които или достигат до някого, или не. А критикът никога не може да предвиди реакцията на всички хора, макар и да опитва. И забравя самият той да реагира на текста. Първото, което е направил, е да го завърже с въжета и да го набоцка с игли. Как тогава да реагира?
Затова и критикът не може да чете. Забравя за важното. Чете на "парче". Опитва да гадае. Тези три неща са хубави, но само когато не са издигнати на пиедестал и предшестващи текста, а са провокирани от самия текст преживявания - вдъхновение, чудене, радост, объркване, замисляне и т.н...
От всеки текст може да се научи нещо, дори от лошо написания. Разбира се, критичната мисъл при четенето е важна. Критичното четене може да помогне за разбирането на текста и е необходимо - за да си изградим мнение за текста - добро или лошо, да изживеем написаното пълноценно. Но обяви ли се човек за критик, е свършено с четенето му. Ако се вживеем в ролята на критик, именно тогава забравяме за критичното четене, защото гледаме първо собствените си критерии преди текста.
Критици не са тези, които четат критично, а тези, които не обичат да четат... Тези, които обичат да четат, особено които обичат да четат критично, никога не биха се нарекли критици, защото ще са прекалено заети да четат, усещат, разбират, търсят, съпреживяват, одобряват или не - но наистина, а не по предварително зададена формула...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Йоана Все права защищены
Изследва отношението критик-писател и читател-писател. В стремежа да е критик човек може да спре да е читател. Винаги читателят трябва да е повече в тази релация. За това и казвам, че критикът не може да чете. Можеше ли, той щеше да е читател, а не критик - може би ерудиран, но без претенции да знае повече от автора или читателите за прочетеното - то има самостоятелна стойност за всеки от тях. Всеки читател може да си направи експеримент да помисли когато чете дали първо прилага някакви критерии или първо чете, а после евентуално прилага критериите си за да си направи изводи за текста. А всеки критик може да си направи експеримент дали забравя да чете спонтанно в стремежа да напише обективна критика. Ако забравя, значи е само критик, ако ли не, си е съвсем стойностен и полезен за другите разсъждаващ и чувстващ читател и има шанс да успее да критикува добре.
