Живеем в двадесет и първи век - време на прогрес, разцвет на науката и технологийте. В забързаното ни ежедневие хората на новото време все по-рядко си задават въпросите: "Откъде идвам?", "Накъде отивам?". Родовата памет и миналото сякаш са захвърлени настрана и само понякога, разлиствайки стария, овехтял албум със семейни снимки, ние осъзнаваме кои сме.
Какво е за мен родината? Това не е просто остаряла дума, която да използвам на всеки трети март. Родината или "татковина", както Петко Славейков я нарича, е нещо повече от това. Тя е заложена в душата и сърцето на всеки един от нас. Ние сме част от нея, както и тя от нас. Чувствата и мислите си ние изразяваме на своя роден език. Благодарение на светите братя Кирил и Методий славянските народи са получили собствена писменост, която ги е отличила и съхранила и до днес.
Историята на Паисий Хилендарски е написана с цел формиране на национално самосъзнание и обединение на бългаския народ. В годините на робство българите са изгубили чувството си за общност, започнали са да забравят откъде идват и кое ги свързва. Паисий се чувства длъжен да създаде тази книга, с която да припомни на всички за славните битки, водени от българските царе, да ни събуди от нездравия робски сън и да ни обедини.
"О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на свой език!" Българите са славен народ и Паисий знае това. Гневният му вик отеква между народа и буди размисъл. Постепенно започваме да откриваме и положителните черти на българина, а лошите превръщаме в преимущества. По-добре прост и незлоблив, отколкото хитър и злобен: "И сам Христос в дома на простия и бедния Йосиф слезе и поживя." Простотата и скромността са черти от националния ни характер, които трябва да се запазят, защото будят чувство за национална гордост.
Не само родовата памет, но и езикът е част от формирането на нацията и нейното опазване през вековете. Ние трябва да знаем, да обичаме и пазим нашия език, защото словото е богатсво, изпратено от Бог: "...слушайте словото, що от Бога дойде...". Само знаещия и можещия човек е способен да върви напред и да се развива. Словото е най-доброто оръжие, с което можем да защитим своята позиция, своята родина и самите себе си. Пишейки своята малка, но толкова значима книга, монахът Паисий пламенно ни приканва да обичаме и пазим родния език и да не се срамуваме да го използваме. Възмутен от хуленето на езика, почти век по-късно патриапхът на българската литература Иван Вазов написва стихотворението "Българският език". В него той с уникално майсторство разкрива красотата и неограничените възможности на родното слово.

Всеки един от нас трябва да знае своя род и език, за да може да се нарече българин. Човек без родова памет е като дърво без корен. Без родината и словото човек е неспособен да общува, да обича и дори да живее пълноценно. Когато отговорим на въпроса "Кой съм аз?", ние вече ще сме щастливи, защото сме намерили истината за себе си - кои са предците ни, кой е създал азбуката ни и можем ли без отечество? Узнали и съхранили това, ние вече живеем пълноценно, защото човек е истински щастлив само когато открие истината!