Зората...

Зората прохожда плавно от нощната тишина, носи се като горска фея и сякаш не докосва земята, когато влиза с развети воали. Плъзга се над спящи поляни и над градини с покрити от сън цветове. Извива се между стъблата на дърветата и нежно избутва мрака. Уханието от тялото ú изпреварва с малко самата ú поява - аромата на лятната утрин и на окъпани в роса жита, които са докосвани ефирно от преминаващата край тях зора.

Зората идва от тишината, но събужда с тихия си шепот тя деня. Тя е раждащия се цвят, който е топъл като длан в хладната утрин, макар и да е лято. Длан докоснала лицето и дала му топлината на живота, така както и живота дава топлина. И всичко трае само няколко трепета на сърцето, но те отекват ясно като утринни камбани. Броени минути, а сякаш прекарваш години затворен в този миг – мигът на спускащата се зора.

Феята Зора бавно погалва с нежни пръсти всичко земно и му дава краската Живот – налят като нектар от щедрите ú шепи. Отметва сянката от съня, покрит от призрачно одеало и го прибира да дочака вечерта. Отваря портите за деня и подготвя дългият му път. Лека и безплътна, с цвят на роза, тя минава и дава частица от себе си на всички...

На прибралото цвета си цвете – нови багри за игриви пеперуди.

На небето – нишки от слънчеви лъчи, оцветени в утринни мечти.

На морето – вълшебния плисък на целувката с брега.

На дърветата – първата песен на птица за деня.

На реката – ромоленето на дошлите да пият от нейната вода.

На човек – топлината от спящото до него тяло, за да знае, че не е сам в света.

А звездите – тях като деца внимателно изпраща да заспят, тяхна господарка е нощта...

Зората е красивата жена, понесла в косите си цветя, които са нейните деца в утринта. Допирът ú е като майчина милувка, която иска завинаги да остане радостта в очите на нейните дъщери в тези летни мигове от красота.

Тя се спира пред всеки стрък, усмихва се на всеки лъч и на всяка песен. Зениците ú са оцветени от росата, а косите ú са уловили цвета на натежалите класове. Светлината рисува чертите на лицето, което е огряно от подалото се иззад хълма слънце и майката Зора отстъпва пред деня...

До следващата утрин, когато отново ще отвори вратите, за да влезне през тях с цветовете на пристъпващата нова лятна искра Зора.