Зората прохожда плавно от нощната тишина, носи се като горска фея и сякаш не докосва земята, когато влиза с развети воали. Плъзга се над спящи поляни и над градини с покрити от сън цветове. Извива се между стъблата на дърветата и нежно избутва мрака. Уханието от тялото ú изпреварва с малко самата ú поява - аромата на лятната утрин и на окъпани в роса жита, които са докосвани ефирно от преминаващата край тях зора.
Зората идва от тишината, но събужда с тихия си шепот тя деня. Тя е раждащия се цвят, който е топъл като длан в хладната утрин, макар и да е лято. Длан докоснала лицето и дала му топлината на живота, така както и живота дава топлина. И всичко трае само няколко трепета на сърцето, но те отекват ясно като утринни камбани. Броени минути, а сякаш прекарваш години затворен в този миг – мигът на спускащата се зора.
Феята Зора бавно погалва с нежни пръсти всичко земно и му дава краската Живот – налят като нектар от щедрите ú шепи. Отметва сянката от съня, покрит от призрачно одеало и ...