17 сент. 2009 г., 15:32

Как се продават българи 

  Журналистика
1641 4 8
9 мин за четене

            Всичко започна от една обява през лятото на 2007.

            Обади ми се един приятел и ми прати линка в нета да видя обявите.

            - Хайде да заминаваме за Италия да берем домати, ние с Еми май ще заминем, идвай с нас.

            - Добре, но да не е някаква измама, не е ли много хубаво да е истина?

            - Говорихме с Василев, утре смятаме с Еми да отскочим до Враца, да му видим офиса и да се запознаем с тоя Василев.

            И така, на другия ден двамата отиват във Враца, намират офиса – над едно кафе в центъра на града. Като отиват там, търсят в кафето някаква жена, която има ключ и ги завежда на горния етаж, и им отключва. Както и да е, след малко идва и въпросният господин, говорят за работата, подписват договори за работа и си плащат,

            Окуражена от това, че има офис, има човек, има договори черно на бяло, и аз решавам да замина с тях. Осигурен транспорт, отпътуване на 20 септември от автогара София с автобус, плащат се 100 евро за пътни и 100 евро комисионна предварително.

            И така, чакаме вече деня на заминаването, подготвяме се за път. Междувременно водя няколко разговора по мобилния телефон с Василев, не е необходимо да ходя до Враца, ще си платя и ще си получа договора в София в деня преди заминаването. Другият ни контакт е на и-мейл.

            В големия ден – четвъртък, сбирката на групата е в 8 часа във фоайето на Централна автогара. Вече сме так, до към 9 часа се оформя една група от около 40 човека – чанти, куфари, багажи, изпращачи, но никой не бърза да тръгва. Чакаме. Около 10 часа намирам Василев, не съм единствената естествено, за да си платя и получа договора за работа. Това става във фоайето на автогарата, при влизане през централния вход – вляво, използвайки плота на неработещите гишета. Господинът е висок здравеняк, сигурно над 1.85, кестеняв, с очила, облечен в черен панталон и с черно кожено яке тип сако. Говори тихо и приглушено, изглежда нервен. Чакаме няколко души и един по един попълваме и подписваме, а след като той ни проверява личните карти, удря по един подпис на третата страница от договора и ни дава по един екземпляр. Един от групата го попита той ще пътува ли с нас до Рим. Не. Ще пътуваме сами, с шофьора, там ни чакат, а шофьорът знае къде да ви закара. Като чуват това, група от няколко млади мъже си взимат багажа и напускат автогарата. Не знам защо, все още нямам съмнения. Може би защото все още не мога да проумея как в днешно се озоваваш на пазар за бели роби в Европа-та. Нервността му е оправдана, групата се оформя от 28 човека. Автобусът няма да е пълен.

            Малко преди 11 ни казват да се преместим с багажа на малката автогара пред Централна гара, там ни чакал автобусът за заминаването.

            Отиваме и се качваме- автобусът не ни харесва много, малко е старичък, няма тоалетна, но се успокояваме, че на другия ден до обед ще сме пристигнали в околностите на Рим и ще преживеем една нощ. Отпред е лепната табела „екскурзия” – и екскурзиантите потеглят.

            На Калотина на нашата граница при проверката на багажа митничарят ме пита къде съм тръгнала с толкова сандвичи: "Как къде, за Италия!” и, странно, той започна да се смее, а аз не разбирам защо. Впоследствие всичко ни се изясни, но чак на другата сутрин, в Прага.

            Пътувайки през Сърбия, на смрачаване, приятелката ми, която само четеше табелите, казва:

-         Я, Нови сад!

-         Какъв Нови сад, ние пътуваме за Хърватия и Словения, то е пò на юг, какво четеш?

            Само че в грешка бях аз – като погледнах през прозореца, наистина видях табела еди колко си километра до Нови сад. Отивам веднага при шофьора и на въпроса ми къде отиваме, защото сме на грешен път, той отговаря, че се налага за Рим да минем през Прага, тъй като оттам ще се качат няколко човека още да се допълни групата. Стана ми смешно, как така за Рим ще минеш през Прага? Колко километра в повече са това, и дали няма да стане и с нас като с онези българи, за които наскоро гледахме репортажите по телевизията – заминали за Англия, уж от сигурна фирма с договори, а се озовали в някакви села, при някои украинци, в бараки, прибрали им документите и т.н., спомняте ли си? Смеем се и се шегуваме, защото не ни се вярва, че и с нас може да се случи същото.

            Сутринта, в 8 без четвърт, сме в Прага, автобусът спира сред някакви каменни стени и сгради, които ни се виждат доста мръсни и зловещи. Само това се вижда наоколо. Никакви хора не чакат. Вече наистина обезпокоена, отивам отново при шофьора и го питам за пореден път какво става.

            - Няма никаква група. Аз съм до тука. На мен Василев ми е наредил до тук да ви докарам, нищо друго не знам.

            Не знам дали можете да си представите ужаса и страха, които изведнъж връхлитат 28 човека! Слизаме долу и палим по цигара, не знаем на кой свят сме. Само след 5 минути пристига някакъв украински бабанка  - здравеняк, от който ти настръхват косите, след като започва да обяснява, че му трябват работници за отглеждане на цветя, осигурява квартири и плаща по 30 евро на ден. Споменът за репортажа на българите в Англия е много пресен и никой не тръгва с него. След още 5 минути пристига един българин - много слаб, мургав, и казва, че набира работници за заводите „Шкода”. Дърпам го настрани и го питам какво става, ние сме тръгнали за Рим, подписали сме договори за работа с Василев. А той ми отговаря:

            - Каква Италия, нещо сте се объркали. Нали вчера Василев ми се обади, че днес в 8 часа ми праща група работници от България, аз за какво съм тук. А и да му звъните, няма смисъл, през нощта ми е пратил sms с новия gsm номер, този, на който сте говорили с него от обявите, е вече изключен.

            Ясно, оттук нататък мислим как да се измънем и накъде да тръгнем. Чехия не ни е влизала в сметките и няма да останем, каквото и да стане. Отивам отново при шофьора и му казвам да отвори багажното да си вземем куфарите.

            - За какво ви е багажа, я си гледайте работата!

            - Гледай си работата ти и отваряй веднага, наша работа е за какво ни е багажа – нашия, не твоя, нали? – развиквам се пред всички. Като на*ран отива и отваря.

            - Е, добре, ето ви го багажа, но Василев няма да е доволен, за какво ви е – си мрънка на носа.

            Междувременно минава някакъв човек край нас и се заслушва в разгорещените ни разговори. Строили сме се на групички около автобуса, украинецът и българин също стоят и чакат да им падне нещо. Ако някой не знае, те това си е чист пазар за бели роби! Приближава до нас (само ние тримата сме си взели багажа до нас, другите още не знаят как да реагират и какво става). Заговорва ни на чист български, дава ни визитки и казва, че има пътническа агенция. Първата ми реакция е:

            - Така ли те инструктира Василев, на „спасителят в ръжта” ли се правиш? Как точно в този момент се озоваваш тук с пътническата си агенция?

            - Никакъв Василев не познавам, съпругата ми е вече в офиса, българи сме, автогарата е наблизо. Чух ви, че говорите на български и само искам да помогна, ако мога.

            Изглежда започва параноята да ме гони, извинявам се на човека и с няколко думи се опитвам да му обясня защо се държа така. Обясни ни къде точно се намира автогарата и в кой офис да го търсим, ако имаме нужда.

            Събитията, които описвам, се развиват във времето на пристигането – осем без петнайсе - до 8 часа.

            Ние тримата решаваме да търсим автогарата и да заминем за Италия. Говорим с другите българи, припомняме им репортажа за българите в Англия, и никой не тръгва с украинеца. Повличаме си куфарите и саковете в търсене на автогарата. Слънцето вече е изгряло, малко след осем е. За наша радост тя се оказа не много далече.

            Хладно е, тук хората ходят с якета и ботуши. Първата ни работа е да потърсим тоалетна. Уверявам ви, имаме една от най-хубавите автогари в Европа! Не знаете каква гадост и мизерия е в Прага! Настанихме се на пейка на слънце при автобусните сектори и въздишаме свободно! Еми и Иво запалиха по цигара и още не дръпнали втори път, цъфнаха двама полицаи и веднага почнаха да пишат някакви бланки - глоба! Има едно място отстрани на автогарата, където само може да се пуши. Там било забранено пушенето и на открити пространства, само на определени места! Каръкът си е карък! И това трябвало да ни се случи... След малко отиваме да търсим онзи българин с агенцията. Сега мога да кажа, че има и добри хора. Помогна ни човекът и ни намери билети за Италия. Добре, че беше той – с чехите не можеш да се разбереш на английски, руски много малко говорят, жива мъка си е.

            И така, парите ни стигат за 3 билета до Флоренция, автобусът ни тръгва след обед. Имаме си храна, седим и се препичаме на слънце, къде да ходим с тези куфари!

            След малко пристигат и останалите от автобуса. Между тях се водят оживени спорове накъде да хващат. Василев е дал инструкции да си носат само джобни пари и храна за един ден, тъй като на следващата сутрин ще сме в Рим, а италианецът плащал всяка седмица. Такава трагедия не бях виждала до този момент – хората нямаха пари дори да се върнат! Само двама души - съпрузи, си купиха билети за аватобус до София, 3-4 човека тръгнаха с един от групата, който вече е бил в Чехия и е работил в строителството, имал познати и ще могат да поработят, докато си съберат пари за връщане, тъй като тук не плащат много. Но все пак е по-добре от нищо. Една двойка тръгна с нас за Италия, само че за друг град. Добре, че носех много сандвичи, нищо, че ми се смя митничарят. Та дадох и на тях да ядат и да имат за из път. С последните пари си купиха билети като нас. Другите нямаха избор – плачеха и чакаха автобус да дойде и да ги закара в заводите. Възрастна жена плачеше и се проклинаше, че е тръгнала, а сега с 57 евро не може дори да се върне в България! Да попаднеш на хиляди километри от родината си  и да нямаш избор, едва ли нещо по-страшно може да ти се случи! След малко дойде автобус и ги натовари...

            Зимата се появи в нета писано от българка, която се оказа, че е от същата група.

© П Антонова Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Марианке, поживяхме в Италия, видяхме живота от много страни, пообиколихме я. Гледахме на всичко като на премеждия, които навсякъде би могъл да имаш.
  • сега се питам кое е по-лошо - да помъдряваш или да остаряваш?
  • Имала глава да търпи!
    Явно, тогава си била наивна, но вярвам, че вече не ти личи!
  • Позната ми е картинката и тук в Англия все още е пълно с подобни търговци на работна ръка...
    Добре, че се е намерил добър човек да ви подаде ръка.
  • Не е целият ни народ такъв... не обичам такива обобщения. В Австрия има много българи, които си помагат един на друг. И за работа, и преводи и имат културно дружество... И в чужбина е като в родината: има и почтени и сърдечни хора, има и мошеници...
  • Защо бе, хора, сте толкова лековерни, защо се хващате на такива въдици? Да, зная, мизерия, борба за оцеляване, но не сте ли разбрали вече колко мръсници има, които печелят от чуждото нещастие? Майка ми живее в Испания от девет години, но в началото и тя преживя нещо подобно и винаги е казвала, че в чужбина всеки друг ти помага, дори и циганите, само не и българите. И от други хора съм го чувала това и много ми е тъжно, защото това говори много зле за нас като народ.
  • Лелеее!
  • ох...
Предложения
: ??:??