Сорентиада

Да напишем историята от смешната й страна

СОРЕНТИАДА -1

На 30 юни година 24-та сутринта, с куфарите стари в автобуса нов, „Златна лира" натовари мечтите си. Какъв живот суров!!! Сбогом на града, на улицата прашна и на обичта, която свършва страшно... В джоба без билет, с еднопосочен зов, а в сърцата- буря, вятър и любов. Нещата трябва да се случват, когато им е времето. Затуй със устрем яхнахме на пътя към Соренто стремето. Животът не чака, не се мери със час, но ние вярваме, че всичко ще дойде при нас. И ето. Автобусът стъпва леко… по пътища от спомени. Времето е меко. Очите в прозореца търсят начало, а сърцето вика: „Всичко съм дало“. Първата спирка е във Венеция.

От умора едва не получих хромозомна делеция. Гондолите шепнат: „Дишай, живей!“, а луната се къпе във стъклен дисплей. От аромата на еспресо и с капка магия, забравих за стреса и мойта алергия. Да, апаратът за кръвно беше с мен, но веч без истерия, сърцето ликуваше в таз лъчезарна феерия. С всяка крачка напред, със усмивка голяма, душата ми шепне: „Тук започва твойта програма.“ Ех, каква панорама! „Добре дошъл, пътнико, в нашата драма! Животът е сцена, така казва мама!“ Право думат, че след петдесетака, майката си трака. Мехурът те буди със нежна атака. Почват болките в гръбнака, ишиас и в двата крака. Очилата - навсякъде, само не на носа, забравяш къде си, дори и с GPS-а. Но душата не ще да остарява така. Тя танцува, щом слънце докосне ръка. Във недрата ѝ пламък не вехне, не гасне, дори когато гърбът ни пропуква безгласно. Близо до морето с корабче, чевръсти, придвижихме се със подути пръсти. Крака, изтръпнали, полуобути, разтягат се във тез редути. Така че Дворецът на доджите се замъгли като след изпарения от дрождите. Оръжия, доспехи и картини се сливат пред очи ни след разказите за отминали години. И в миг, между стълби и арки студени, в душите възкръсват мечти укротени. Дворецът мълчи, но разказва без страх истории страшни, заключени в мрамор и прах. От Санчо Панса до изкуството на Ренесанса, всичко е метафора. Пием кола и се пулим в глинената амфора, с надеждата да видим Мона Лиза гола. Защото в изкуството няма вярна парола, има само истина, изгубена като купувач във МОЛ-а.

Но ето, че влизаме не къде да е, а в залата на Парламента. Декорът е пищен, смисълът- блед, тук речите били реплики в заучен балет. Щом сме тук - нека чуем и знаем: Промяната зависи от нас и чака да я познаем. С Димчо и Дида, като Алиса в страната на чудесата, пропадаме 4 етажа надолу, в затвора под земята. Камъкът диша със спомен студен,
а стените шептят и за скръб, и за плен. Вериги висят като стари въпроси,
за които са пас дори мъдри колоси. Но в тази бездна, в плен на мълчание,
все още трепти едно познание: че светлината не идва отгоре,
а от сърцето, което дори в мрака гори клето. Ха сега, де, накъде? Помощ кой ще ни даде? Гледаме тъмни килии, мистериозни врати и решетки. Лабиринт със стрелки. Кой ли е лежал на тез твърди кушетки? Само ехото буди с невидим вик времето, спряло с писък велик. Клаустрофобия. А въздухът диша до мен гъст като пелена. Тишина! И питам се тихо - в безмълвен страх: ще дойде ли утро, или туй е крах? Най- сетне излизаме на светло и Димчо си поръчва бира неприветно. А в глътката - не вкус, а въпрос без адрес: „Какво се случва с нас след този стрес?“ Но келнерът често не връща ресто. Добре, че владеем чужди езици и оправяме се в ситуации, дори когато животът ни хапе без претенции. В този миг дъждът се стовари с нечувана сила и с мокри шамари почна да ни залива. Пластмасовият навес предаде духа си, а чашите трепнаха в своето щастие. Димчо се смее, но в погледа - буря без време, крещи нещо дръзко на вятъра, без да му дреме. А Дида се сърди, не знаем посоката. Очите ѝ хвърлят мълнии с блясък студен. Думите скрити, чакат своя момент. Аз вдигам яката си уж да се скрия, но в дъжда се оглежда онази стара магия. Щастливи, подготвени от нашата стопанка, диригентката Илианка, чадъри разперихме и с туй природно чудо сили премерихме. Дъждът като оркестър засвири по ламарините, а Руми с жест укроти и ветровете, и римите. Навреме строени, с погледи светли, победихме не бурята, а себе си, най-сетне.

СОРЕНТИАДА-2

Нашето вълшебно приключение доби своето продължение в хотел четиризвезден, многоетажен. С асансьор, който скърца, но все пак е важен. Тук се стичат пътници от всички крайове, красавици и звЯрове. С усмивка пристъпваме в деня непознат, с хормайстора- командир на духовен парад. И пак сме готови : за дъжд, за звезди и за истории, в които вълшебство блести. След 36 часа път, заспиваме като след ъперкът. Утре ни чака пак нова игра, ала тази нощ… е само за сън и тишина.

А на сутринта- драстична промяна. Всяка дама освежена, гримирана и в нова премяна, ходи важно до своя господин, богът й един. Изведнъж сме като в сцена от филм европАйски: елегантни, организирани, уж мъдри, но файски. И никой не помни дъжда от предишната нощ, само слънцето свети, а денят е разкош. Време е за закуска- всеки се е заел филийки от тостер да хруска, да не му отслабне дебелата бузка. Заредени със сили нови, за премеждия сме готови. Чак вечерта пристигаме в Перуджа. Водата в басейна е свеДжа. Смехове се разливат като пенливо вино, а небето над нас е мастилено-синьо. „ Аве Мария" запяваме с Таня по бански, после следват и танци неаполитански. Сред палми, с коктейли, с усмивки приятни, в ритъма луд с нощни приятели. Хорът се включва без ноти, по спомен, а басейнът вълнува се, сякаш е някой до мен.

Природата в екстаз се римува, а душата красотата рисува. Щастливи сме заедно! Светът ни обгръща със своята прелест и всеки момент безкрайна е нежност. Имаме време. Брей, че хубост и салтанати! Каката наша час по час звъни си на „бати“, зер с някоя друга кака да не „изпати“. Ах, нашата кака е кокона голяма! Обича ракийка и дума да няма. Пък Бати , горкият, не смее, че тя кат зафучи, чак стрехата люлее! В махлата я знаят – жена като буря, а мъж кат погледне – той калпакът си туря. Но тя само бати си тачи и тъй си го брани- къде със ревност, къде със закани…Ах, това е любов по балкански!

Но изведнъж до нас се възправя служител суров, пазач на реда, последовател на Йов. С поглед студен и на всичко готов. Мършав и жилав, без шега и преструвка. С палка в ръката, законната джувка. Заплашва девиците с полиция. Ах, каква интуиция!!! Тук настъпи краят на наш“та репетиция. Без грам амбиция!!! Няма какво да се прави, недоволни натискаме брави. Така всеки в своята квартира трябва се прибира. Аман от този ред! Сънувам мъфини с мед! Не страж, а готвач ми трябва в такива моменти - с престилка, не с палка, а със сладки аргументи! Уважаеми господа! Шоколадовите акценти важат на всички континенти!

СОРЕНТИАДА-3

Тази поема е толкоз информативна, даже стана и провокативна. С рими точни, в стил креативен. Подхожда за всеки читател интуитивен. Рано във вторник всеки напуска своята постеля. Ех, мечтаеш си... де да беше неделя! Будилник звъни - без капка пощада, а кафето си пием на крак на площада. Скролваш с надежда в телефона си тихо, отново имейли от някакъв психо. Ванко и Ники, шофьорите наши, важно волана щурмуват, цял живот за италианските им завои ще тъгуват. Навигаторът вика, но Ванко си знае: Пътят е тук, брат, няма нужда да се гадае. А Ники, със слънчеви очила и много чар, му смигва: „Шофьорът е цар. Щом не ме слушаш, аз съм до първия бар.“ Живи сме, айвол! На косъм! Всеки седалката стиска, а съдбата ни се киска. GPS-ът се чуди, а картата мълчи, табелите - загадки, а пътят - без прошка върви. Отиваме в Сан МаринУ, я! Защо ли се сещам за височините на Круя? Ох, как ми се яде маракуя... От страх покрай тез върхове, няма време чехлите да си събуя. Туристически дух, но цари параноя, тука гравитацията не прощава дори на твоя. А Сан Марино - красиво, за Бога! Но дай първо да сляза... че още съм в шок и тревога. Изкачваме с влакче заветния хълм, а след туй пешком по терасите към обратния път. Камък до камък - история шепне, а краката треперят, гърбът от пот лепне. Де бре, у бре! Тука ли беше? Ах, каква гледка, дето кара душата да светне! Де бре, у бре! Там ли беше? Трябва да се попита. Но? Италианецът не почита английския. И така се учим един другиму дума по дума, с усмивка, пантомима, и „mamma mia“ на ума. Щото в Италия не говорят английски перфектно, но любовта към живота превеждат директно. Ученикът Рад ни спасява със своя конгломерат от езикови знания, практикувани по „Еразъм“ в Испания. Отличник от Първа гимназия! Италианец мърмори, испанец немее, а Рад със усмивка мъглата разсее. „Tranquilo“- вика, „Всичко е наред!“ Подир мен по стръмните улици - напред! Без него – щяха да ни търсят и с телевизия, а с него вече сме международна делегация с визия. Ех, ученико Рад, мозъкът ти е гъвкав като гръбнака на котка, наш шампион си с отлична езикова подготовка,! Ти си нашият Google, но с душа, а не с интернет- опаковка!

Най- сетне се добираме до паркинга предсрочно, изчакваме другите точно. Слънцето лази по ламарините леки, денят се сгъва в сенките меки. И тръгваме окрилени за Неапол. Но, уви! Чакат ни нови бели. Горещина и мръсотия, буболечки, кучешки екскременти и повсеместна просия. Неапол ни среща не с песни и вино, а с хаос, що диша от всяко крайпътно казино. Пица? Да, но с цена като злато, а сервитьор със усмивка мъкне пълно примамливо плато. Ние - уморени и потни, в безметежен запой, мечтаем за сенки, за душ, за покой. Негри спят върху дюшек на площада, а паяци и мухи хапят без пощада. В гетото жега тресе, а миризмата е като в ада. Нещо ме захапва по десния крак и прекъсва моя мерак да се влача из непознатите улици сред прах, кавги и гневни изблици. Комар ли, бълха или зъл местен бог? Кракът ми пулсира - подут като боб. А аз си мечтаех за романтика в здрача, в замяна получих походката на пияча. Народът е бесен. В очите му - плам. Ръкомахат и крещят всички хористи без срам. Най- сетне стигнахме до една уникална катедрала. Стои тук от векове, без ала- бала. Нито е взела, нито е дала. Мълчи си каменно над суетата цяла. Куполи стърчат като мисли без ред, всяка фреска тук е отпечатък от век. Туристи минават, селфи, поклон, а тя все мълчи - гранитен закон. Венец на пешачкия ни тормоз, създадена от Магьосника от Оз. Кулите като свещи в тортата на демон, а витражите - сцени от някакъв древен Pokemon.

Какво да се прави? Търпение трябва до последна инстанция. Спираме на поредната бензиностанция. Кафето в пластмасова чаша – горчиво. Времето бавно минава и все ни е криво. Народът купува и в автобуса товари: чипсове в бидони, спагети в кашони, ракия и вино, ама италиански, скъпи стоки презокеански. И все пак, шофьорите са много търпеливи, въпреки тез малки улички, криви. А автобусът юнашката се върти над огромната бездна с опашката. И все пак летим, ни по въздух, ни по вода, с нашия готин автобус по шосето и вярваме в това, че където и да стигнем, пак ще сме ние - с три торби чипс и души кат стихия. Щастливи сме заедно! Благополучно пристигаме в Соренти. На фестивал за певци и левенти. Да видим морските гледки безкрайни. И да обходим градини с красоти омайни. Палми ни махат със спокоен размах, а въздухът е с аромат на лимони и смях. Това, че предната нощ бяхме в хотела на Хемингуей, не беше достатъчно. Хористките хукнаха и към Помпей. С токчета тропкат по вековната пепел. Сред камъни и храсталаци да признаят вечността историческа с адмирации. И после пак смях, вицове рамо до рамо, времето в автобуса върви по инерция само. Но в сърцето остава не сувенирът с цена, а мигът, в който вечността се е срещнала с твойта душа.

СОРЕНТИАДА-4

Остров Капри и плажове многолюдни ни охлаждат страстите трудни. Сред синевата на лазурни мечти, сърцето извън ритъм тихо трепти. Всеки бърза да събира гледки извън своите клетки. А хотелът на улица крайна, мизерно настървен, в близост до роза маслодайна, ах, от безсъние мозъкът ми е „ надървен". Вечеря с пържола и гарнитура от грах. Смях! И накрая: Ах! Съседката моя шия протяга, очи зачервено напряга от страх. Кашля и мах! Спасява гърлото си от грях.

Време е за сън, но… Шумотека. Дека е туй спокойствие, дека? Отвън рев на мотори и чалга. Отвътре - душата ми пише жалба. Четири дни в стая със запушена мивка, без камериерка и тоалетна обвивка. Спомен до дълбоки старини. Ах, тъй мечтана почивка!!! „Безплатна паника със закуска“ А и климатикът не ще да работи. Направо: живот по ноти! Само боботи и то на ниски обороти. Трябва своя избор да утвърдиш: дали да спиш или да се задушиш... Какво да направя? Прозорецът трябва да се отваря. А отвън глъчка и шум на мАтори, по 30 в батака, слухът не може да се пребори със тази атака. „ Три звезди и пет кошмара“ Иде ми да спя в кошара. Ох, добре че идва час за разплата. От 2 до 4 часа сутринта, най- сетне: ТИ-ШИ-НА. Без клаксони. Без рев на мотори. Без съседски скандал. Само хладна въздишка и мирис на мухъл и кал. Заспивам, но знам: в 4 и 5 – под балкона пръв ще ревне оня бус със румънския етикет.

„Хотел Апокалипсис: All Inclusive с нервен срив“. Напук на съпруга ми ревнив. Така завършва тази лирична трагедия от една почивка, достойна за дипломна работа на тема: Оцеляването в урбанизиран кошмар като комедия.

Браво!!!. Денят на фестивало настъпи. Крачим напето, облечени в червено и бяло. Сбирката е на пазаро. Дефилираме шумно, пеем предпоследни, но умно. Хвалят ни за перфектния италиански. Аплодират ни диво на „О, соле мио". Наш,та формация заслужи адмирации под ръководството на Руми. Ръкопляскат италианци, дори кметът седи, а нашият хор „Златна лира“ пак победи. На финала - хоро, вино и страсти, а животът изглежда сполучлив с тези контрасти. Но, нали знаете, че няма нищо случайно? 50 години хор „ Златна лира“, мера според мера, се е готвил за таз премиера.

СОРЕНТИАДА-5

Вечерна разходка до музея. Малко тишина да намеря. Обаче... оказа се, че присъстваме на политическа акция. Избори! Демокрация! Двама депутати с микрофони крилати омайват електората. А ние- нали всичко не им разбираме- не ни свърта- я на пейка поседнем, я до цвете се спираме. Нашият „подозрителен марш" - впечатли две мутри дебеловрати. Иззад храстите ни оградиха, към нас се запътиха и ние педала настъпихме: Газ! О, избори скъпи!

След тез циркове и салтанати, на другия ден пристигаме в Монтекатини. Прекрасен лечебен пристан за Верди и за Пучини. Едни си хапват в „Прасето", а други тичат подир сладости луди. И там, до сладоледа, приятелка наша, за пети път си забравя в магазина водата. Лоша тенденция. Алцхаймер? Или преумора? Не дай, Боже, деменция? Време ни е да посетим и Флоренция. Налага се да попътуваме продължително с трамвай. Гидът, с цигара, хич не се май. Това май не е уважително? Но все пак се отнася с нас почтително. Аристократично рошава шантавела със сини коси развежда ни бързо из площади и фонтани, разказва ни за блондинки и великани. Град на гении, с много отличия. Зашеметени от таз монументалност, преситени от факти и история, насочваме се към нова територия.

Последен настъп в Загреб. Паметници, театри и кули, стръв за финансови акули. Попяхме в тунела „Добър вечер, приятелю млад", минахме през стъргалото и фонтанела. Няма време! Пресичаме Сърбия.

Започва нощният преход към България. Но една дупка на магистралата в Ниш, сложи край на този фетиш. Това е финалът на турнето! Да, обаче няма въздух в купето. 36 градуса е навън. Вратите на автобуса не се отварят, климатиците не работят. Кофти проекти! Кофти афекти! Всеки си вее с ветрило и се чуди как в мозъка му се е появило мераче за чужбина с автобусна дружина. За пет минути само бамбина до бамбина, дишат тежко и се потят в своите дрешки. Най- сетне аварийно е отворено и ремонтът започна уверено. А след 40- тата минута, тръгваме си пак по маршрута. Малко стресирани, много нервирани. Затуй в кръчмата на лозата се спираме. Шопски салатки с плескавица сервираме.

Ура! Прибираме се в България! Край на моята ария! Слава на нас, на Руми, Диана и на шофьорите! Глория! Съчинихме нова глава от хоровата си история!