Никога вече...
Спокойна съм. Далечен е светът
за малка лодка посред бряг безлюден.
Самотни ветрове над мене бдят,
но все по-сигурно затъвам в дюните.
Причува ми се глъчка на деца,
унасям се с въздишка и сънувам
-следобед летен, ведри небеса,
в които перест облак кротко плува.
Блещука в мир зелената вода
потрепват в мрежата златисти риби...
Разкъсват хищни мълнии плътта
на нощи прокълнати и небивали...
Танцуват пак седефени ръце,
зоват ме в дълбините изумрудени
и скърца дървеното ми сърце
край кея от мъгла и скръб забулен...
Струи сега над мен спокойна глъб.
Припуква зле, към слънцето обърнат,
разсъхнатият ми от старост гръб
-в морето вече няма да се върна...
Мариана Димитрова