Душата моя, клета
иска някой да я поразшета,
малко ред в хаоса да внесе,
за да може някак и тя да разбере
къде съм аз в тази бъркотия,
къде от страх и ужас все се крия.
Но търси тя сама
и гледа уж светло, а тъма,
и се блъска в неща
без форма и големина.
Опипва въздуха като сляпа,
ръцете напосоки мята
И вика: Помогнете!
Елате! Разчистете!
Спри! Ще те чуят
и ей-сегичка ще нахлуят.
Аз не искам чужди тук.
Хаосът си е мой напук
на всички правила, закони.
Не желая ред да ме гони.
Когато аз реша, че ми е нужен,
ще извикам този неуморник тружен,
ще хванем заедно метлата
без надежда за отплата.
И чак тогава може би ще знам
и малко даже ще почувствам срам,
и леко ще се разгневя,
и слабо ще се разкрещя
на онзи, дето толкова време
в своя свят объркан дреме,
и ще му кажа най-учтиво:
Събуди се, дете поспаливо!
Виж, докато сладко спеше
без да знаеш бавно растеше
и сега си достатъчно голям
да се справяш с бъркотията сам.
Отвори очички,
протегни ръчички,
раздвижи краченца,
разтъркай бузенца,
Събуди се май вече.
Е, тръгвай, малко човече!
© Петя Все права защищены