* * *
Душата моя, клета
иска някой да я поразшета,
малко ред в хаоса да внесе,
за да може някак и тя да разбере
къде съм аз в тази бъркотия,
къде от страх и ужас все се крия.
Но търси тя сама
и гледа уж светло, а тъма,
и се блъска в неща
без форма и големина.
Опипва въздуха като сляпа,
ръцете напосоки мята
И вика: Помогнете!
Елате! Разчистете!
Спри! Ще те чуят
и ей-сегичка ще нахлуят.
Аз не искам чужди тук.
Хаосът си е мой напук
на всички правила, закони.
Не желая ред да ме гони.
Когато аз реша, че ми е нужен,
ще извикам този неуморник тружен,
ще хванем заедно метлата
без надежда за отплата.
И чак тогава може би ще знам
и малко даже ще почувствам срам,
и леко ще се разгневя,
и слабо ще се разкрещя
на онзи, дето толкова време
в своя свят объркан дреме,
и ще му кажа най-учтиво:
Събуди се, дете поспаливо!
Виж, докато сладко спеше
без да знаеш бавно растеше
и сега си достатъчно голям
да се справяш с бъркотията сам.
Отвори очички,
протегни ръчички,
раздвижи краченца,
разтъркай бузенца,
Събуди се май вече.
Е, тръгвай, малко човече!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Всички права запазени
